— За какво искаш да говорим днес?
— Как върви разследването ти?
— Това професионален въпрос ли е, доктор Хинойъс? Или изгаряте от желание да разберете как се развиват нещата?
— Любопитна съм заради теб. И се тревожа за теб. Още не съм убедена, че заниманията ти са безопасни… както във физически, така и в психически план. Ровиш в живота на доста влиятелни хора, а аз зная с какво си се захванал, но съм почти безсилна да те спра. Опасявам се, че ме изигра.
— Какво?
— Въвлече ме в тази история, Хари. Обзалагам се, че си искал да ми покажеш тези снимки от момента, в който сподели с мен какво правиш.
— Позна. Но няма никаква измама. Просто реших, че тук човек може да споделя всичко. Нали така ми каза ти самата?
— Добре, не си ме измамил. Да речем, че си ме подвел. Трябваше да го предвидя. Нека да продължим нататък. Бих желала да навлезем повече в емоционалния аспект на това, което правиш. Искам да разбера защо откриването на този убиец е от такова голямо значение за теб след всичките тези години?
— Не е ли очевидно?
— Направи го очевидно и за мен.
— Не мога. Не съм способен да го облека в думи. Знам, че светът ми се промени изцяло със смъртта й. Нямам представа как биха се развили нещата, ако не я бяха отнели от мен, но… Всичко се промени.
— Разбираш ли какво говориш и какво е значението му? Ти разделяш живота си на две части. Първата — когато си бил с нея — обличаш в представа за пълно щастие, а съм убедена, че животът ти и тогава невинаги е бил безоблачен. Втората част — след нея — не е отговорила на очакванията ти. Струва ми се, че не си бил щастлив от доста дълго време — може би дори през цялото това време. Тази последна твоя връзка може би е била някакъв проблясък, но ти и тогава си бил нещастен. Според мен ти винаги си бил нещастен човек, Хари. — Тя направи пауза, но Бош замълча: знаеше, че Хинойъс още не беше свършила. — А сега вероятно травмите от последните няколко години както в личен, така и в обществен план са те накарали да направиш равносметка. Изглежда, вярваш — не знам дали подсъзнателно или не, че като се върнеш назад и раздадеш правосъдия за случилото се с майка ти, по някакъв начин ще промениш положително собствения си живот. Именно тук е проблемът. Докъдето и да те доведе това твое частно разследване, резултатът от него няма да промени същността на нещата. Те са необратими, Хари.
— Трябва ли да разбирам, че случилото се тогава няма нищо общо с начина, по който протече животът ми, нито с типа човек, в който ме превърна?
— Не, не! Чуй ме, Хари. Исках само да изтъкна, че ти си сбор от много неща. Също като играта на домино: няколко различни блокчета трябва да се наредят едно след друго, за да достигнеш крайния резултат — точката, в която се намираш сега. Не можеш да скочиш от първото блокче направо на последното.
— Значи трябва да зарежа всичко? Просто така?
— Не съм казала такова нещо. Но ми е трудно да разбера каква емоционална компенсация или полза би могъл да получиш от това. Дори смятам, че съществува по-голяма вероятност резултатът да ти донесе повече вреда, отколкото полза. Какъв е смисълът тогава?
Бош стана, отиде до прозореца и се взря невиждащо навън. Заговори, без да се обръща:
— Не знам кое има и кое няма смисъл. Знам само, че има смисъл да го направя. Всъщност изпитвам… не знам с каква точно дума да го нарека — срам може би. Срамувам се, че съм допуснал да изтекат толкова години, без да сторя нищо. Годините си минаваха и аз ги оставях да се изнизват една след друга. Сякаш съм я предал по някакъв начин… предал съм и себе си.
— Това е разби…
— Помниш ли какво ти казах първия ден? „Всички са от значение или никой няма значение.“ Но в продължение на много години точно тя не бе от значение. Нито за това управление, нито за обществото — нито дори за самия мен. Да, дори и за мен! Когато отворих папката тази седмица, разбрах, че смъртта й просто е била изтикана настрани като нещо маловажно. Погребана, така както я бях погребал аз. Някой решил да не си прави труда да потърси сериозно убиеца й, защото тя не е била от значение. Направили са го, защото са можели да го направят с нея… И после, като се замисля колко дълго и аз оставях нещата така… направо ми се иска… не знам, да си скрия лицето или нещо подобно. — Бош млъкна, неспособен да изрече с думи болката и срама, които го разкъсваха отвътре. Погледна месарския магазин отсреща — там вече не висяха патици. — Тя беше такава, каквато бе, но понякога се чувствам сякаш и толкова не съм заслужил. Сигурно не съм бил достоен за повече…
Остана до прозореца с гръб към нея. Минаха няколко минути, преди Хинойъс да отговори.
— Тук е моментът да отбележа, че си прекалено суров към самия себе си, но оценката ми едва ли ще ти помогне.