— Така е.
— Би ли се върнал на мястото си? Моля те. — Бош я послуша и най-сетне очите им се срещнаха. Тя заговори първа. — Объркваш нещата: слагаш каруцата пред коня. Защо поемаш върху себе си вината за умишленото покриване на случая? Нямаш нищо общо с това — и дори не си го знаел, преди да прочетеш документите тази седмица.
— Но защо, защо не го погледнах по-рано?! Не съм в управлението от вчера — полицай съм от двайсет години! Длъжен бях да го разровя по-рано. Какво като не съм знаел подробностите? Знаех, че е била убита, знаех, че нищо не е направено по въпроса. Това трябваше да е достатъчно.
— Чуй ме, Хари. Размисли над това, става ли? В самолета тази нощ — просто размисли. Целта ти е благородна действително, но трябва да се предпазиш от пораженията, които може да ти нанесе резултатът от усилията ти, да ти нанесе неочакван удар дори. Да се окаже, че не си е струвало усилията, нито цената, която може да ти се наложи да платиш.
— Как така? Та там някъде има убиец! Той си въобразява, че се е отървал, мислил го е години наред — десетилетия! Смятам да променя нещата.
— Ти не се и опитваш да разбереш мисълта ми. Не искам никой виновник в престъпление да се измъкне безнаказано — особено отнелият човешки живот. Говоря непрекъснато и единствено само за теб, Хари — ти си едничката ми грижа тук. В природата съществува едно основно правило: нито едно живо същество не жертва себе си и не се наранява без нужда. Това се нарича воля за оцеляване. Опасявам се, че житейските обстоятелства са атрофирали инстинкта ти за самосъхранение. Страхувам се, че в случая може би просто хвърляш усилията си на вятъра, без да те е грижа какво ще стане с теб в емоционален или във физически план по пътя към тази цел. Или какво би могло да се случи с теб, когато я постигнеш… Не желая да пострадаш. — Тя направи пауза, за да поеме дъх. Той мълчеше. — Трябва да отбележа-продължи Хинойъс по-спокойно, — че положението в момента много ме притеснява. Никога преди не ми се е случвало подобно нещо, а аз съм разговаряла с множество полицаи през последните девет години тук.
— Е, имам още една лоша новина за теб — усмихна се Бош. — Вчера се натрапих на един прием у Мител и му подпалих фитила. Изплаших дори себе си.
— По дяволите!
— Това да не е някакъв нов термин в психологията? Не съм го чувал досега.
— Не е смешно. Защо го направи?
Бош се замисли за момент.
— И аз не знам. Беше нещо като моментна прищявка. Минавах с колата край къщата му, а там имаше прием. Този факт като че ли… ами ядоса ме, не знам защо. Той си живее и си дава приеми, а майка ми…
— Говори ли с него за случая?
— Не. Дори не му казах името си. Проведохме нещо като кратък светски разговор, но после му оставих нещичко. Помниш ли онова копие от вестникарска статия, което ти показах в сряда? Оставих му я. Наблюдавах го, докато я четеше. Обзалагам се, че ударът попадна в целта.
Хинойъс шумно изпусна въздух.
— Сега, ако обичаш, постарай се да погледнеш на постъпката си отстрани — ако можеш. Разумно ли бе да отиваш там?
— Вече мислих за това. Не, не беше разумно. Беше грешка. Той вероятно ще предупреди Конклин и двамата ще знаят, че наоколо вече броди някой, готов да ги разобличи. Ще са нащрек.
— Наясно ли си, че с това доказваш правотата ми? Искам да ми обещаеш, че повече няма да правиш подобно глупости.
— Не мога.
— Добре, в такъв случай трябва да те предупредя, че отношенията пациент — доктор могат да бъдат нарушени, ако терапевтът сметне, че пациентът застрашава себе си или хората около него. Казах ти, че съм почти безсилна да те спра. Но не напълно.
— И ще се отнесеш до Ървинг?
— Ще го направя, ако преценя, че постъпваш безотговорно.
Обзе го гняв, когато осъзна неограничената й власт над него и постъпките му. Преглътна го и вдигна примирено ръце.
— Хубаво. Повече няма да се натрапвам на ничий прием.
— Искам повече от това. Искам да стоиш далеч от мъжете, които смяташ за замесени.
— Ще ти обещая само, че няма да тръгна срещу тях, докато не са ми вързани в кърпа.
— Говоря сериозно.
— Аз също.
— Надявам се. — Последва мълчание, което се проточи почти цяла минута. Тя се извъртя леко в стола си и се загледа някъде встрани: вероятно обмисляше следващия си въпрос. — Наясно ли си, че целта, която преследваш в момента, измести задачата, събрала ни тук?
— Знам.
— Следователно така се удължава периодът на оценка.
— Това вече не ме вълнува особено. Нужно ми е време, за да довърша започнатото.
— Е, щом като те устройва. — отвърна тя саркастично. — Добре тогава, да се върнем на инцидента, който те доведе при мен. Онзи ден ми даде много оскъдно описание на случилото се. Разбирам защо е така. Тогава и двамата просто опипвахме почвата. Но този етап е вече зад гърба ни. Искам да чуя по-пълен разказ. Според теб лейтенант Паундс сам е предизвикал събитията, така ли?