— И какво стана по-нататък?
— Имахме случай на „той твърди, тя каза“: думата на един човек срещу думата на друг — само дето вторият в нашия случай беше мъртъв. Така става още по-трудно. Не разполагахме с нищо друго освен с неговата версия. В такива случаи се предприема изпотяване на противника: караш го да говори, уплиташ го в собствените му лъжи. Има много начини да го направиш. Но обикновено се налага да го пречупиш в помещенията. Ние…
— Помещенията?
— Помещенията за разпити в участъка. Водим този тип в една от стаите като свидетел — официално не сме го арестували. Учтиво го молим да ни придружи, за да изясним някои подробности около нападението й и той охотно се съгласява. Господин Доброволният сътрудник, все още напълно хладнокръвен. И така, оставяме го ние в стаята и двамата с Едгар отиваме да изпием по чаша кафе при дежурните — там има една от онези големи машини, дарена от някакъв ресторант, пострадал от земетресението. Всички ходим при тях за кафе. Не бързаме, пием си кафето и умуваме как да притиснем оная отрепка, кой първо ще го подхване. А междувременно шибаният скапаняк Паундс — извинявам се за израза — вижда онзи тип през малкото прозорче на стаята, влиза вътре и го информира! И…
— Какво искаш да кажеш с това, че го информира?
— Чете му правата. Това е проклетият ни свидетел, а Паундс, който и понятие няма от работата ни, решава, че трябва да влезе при него и да държи речи! Да не би случайно да сме пропуснали нещо!
Бош я погледна с потъмняло от ярост лице, но веднага усети, че тя не бе разбрала проблема.
— Не е ли редно да се направи точно така? — попита Хинойъс. — Нали по закон трябва да информирате всеки за правата му?
Бош едва успя да се овладее. Наложи се да си напомня, че въпреки работата й за отдела, Хинойъс все пак оставаше външен човек. Нейните представи за естеството на полицейската работа се базираха повече на информация от медиите, отколкото на реално познаване на действителността.
— Ще ти изнеса кратка лекция за това какво е по закон и как става в действителност. Ние… полицаите… на практика сме с вързани ръце. Когато приберем някого, в чиято вина сме убедени или когото подозираме сериозно, „Миранда“ и другите поправки, добавки и така нататък ни принуждават да му кажем: „Хей, образ, знаем, че ти си го извършил и Върховният съд и всеки шибан юрист на планетата ще те посъветва да не говориш с нас, обаче, хей, не бихме ли могли да си поговорим все пак?“ Така не става. Налага се да се позаобиколи буквата. Трябва да се използват постановки, малко блъфиране, да се подходи завоалирано, крадешком. Съдебните разпоредби са като опънато въже, по което трябва да минем, балансирайки. Човек трябва да внимава много, но все пак има шанс да премине на другата страна успешно. Следователно, когато някакъв дръвник, нямащ понятие как стоят нещата, влезе при заподозрения и го информира, това може да ти съсипе целия ден, да не говорим за случая изобщо. — Бош направи пауза и се вгледа в Хинойъс. Продължаваше да вижда скептицизъм в очите й. В този момент проумя, че тя просто бе поредният гражданин, чието лайно веднага ще се дръпне, ако разбере как в действителност стоят нещата на улицата. — Щом някой е информиран, край — финито. Двамата с Едгар се връщаме от кафето и онзи шибаняк ни посреща с искане за адвокат. Говоря му: „Какъв адвокат бе, човече, кой ти говори за адвокати? Ти си свидетел, а не заподозрян“, а той ме осведомява, че лейтенантът току-що му е изчел правата. Не знам кого ненавиждах повече в този момент, Паундс, задето беше издънил случая, или онзи гадняр, задето бе убил момичето.
— А какво щеше да стане, ако Паундс не се бе намесил?
— Щяхме да се сприятелим с онова животно, да го помолим да повтори идиотската си историйка с колкото е възможно повече подробности с надеждата да изникнат несъответствия или дори противоречия с разказа му пред униформените преди нас. Щяхме да се вкопчим в тях и да заявим: „Аха, мой човек, тези несъответствия те правят заподозрян.“ Чак тогава щяхме да му изчетем правата и в най-добрия случай да му изкараме ангелите с противоречията по трупа и местопрестъплението. Щяхме поне да се опитаме и може би щяхме да успеем да получим признание. Работата ни е да караме хората да говорят — поне в по-голямата си част. Тя няма нищо общо с подсладените и фризирани предавания по телевизията-хиляда пъти е по-трудно и мръсно. Но по същество и ние като теб караме хората да говорят… Всъщност никога няма да разберем как щяха да се развият нещата — заради намесата на Паундс.
— Какво се случи, когато разбра, че задържаният е информиран?