— Какво прекрасно чисто синьо небе! — възкликна жената до него на мястото откъм пътеката. Беше се привела над него, за да хвърли и тя поглед през прозореца. Изглеждаше някъде около четиридесетте с преждевременно побеляла коса. Поговорили си бяха малко в началото на полета и Бош знаеше, че за разлика от него тя се връщаше във Флорида завинаги. Живяла бе в Лос Анджелис пет години и те й стигаха. — прибираше се у дома. Бош не я попита при кого или при какво се връща, но се зачуди дали косата й е била бяла, когато за пръв път е стъпила в Лос Анджелис преди пет години.
— Да — отвърна той, — тези нощни полети траят цяла вечност.
— О, не, имах предвид въздуха… Тук няма смог.
Бош я погледна, после пак се взря в небето навън.
— Да, все още няма.
Права беше — небето над Лос Анджелис рядко имаше цвета на вода в басейн с реещи се пухкави бели облачета високо горе.
Самолетът спря плавно. Бош стана, протегна се, за да освободи напрежението в гръбнака си, и прешлените му изпукаха. Извади пътната си чанта от багажника над главите им и тръгна към изхода.
Влагата го обгърна като мокра кърпа още щом излезе от самолета и заслиза по стълбичката. Почувства се като в инкубатор. Влезе в снабдената с климатик зала на летището, решен да се откаже от идеята да наеме кола с подвижен гюрук.
Половин час по-късно се носеше в друг мустанг под наем по магистрала 275, прекосяваща залива Тампа. Затворил бе плътно прозорците и климатикът работеше на пълни обороти, но по тялото му пак се лееше пот — нужно бе време да свикне с повишената влажност тук.
При тази първа среща с Флорида го порази най-много равният като тепсия пейзаж — цели четирийсет и пет минути не стигна до нито едно възвишение или нанадолнище! Най-сетне пред него се издигна мостът „Скайуей“, потискаща грамада от бетон и стомана, струпана след рухването на стария мост. Бош мина безстрашно през него със скорост над допустимата — идваше от постземетръсния Лос Анджелис, където неофициалната скорост за минаване по мостове и по пътни надлези запращаше стрелката в най-тясната страна на скоростомера.
След моста магистралата се сля с шосе 75 и то го отведе до Венеция само за два часа. Мина бавно край множеството примамливи мотели с фасади в пастелни тонове, но преодоля умората си и продължи да търси магазин за сувенири и телефонен автомат.
Намери и двете в търговския център „Коръл Рийф“. Магазинът „Такис Гифтс енд Кардс“ отваряше в десет-имаше още пет минути. Бош отиде до близкия автомат и потърси информация за пощата в указателя. В града имаше две пощенски станции и Бош извади бележника си, за да уточни кой е пощенският код на Маккитрик. Обади се на едната от пощите и разбра, че районът с търсения пощенски код се обслужва от другата. Благодари на служителката и затвори.
Магазинът отвори и Бош избра от щанда за поздравителни картички една за рожден ден с яркочервен плик. Занесе я на касата заедно с карта на града, без дори да прочете написаното пожелание.
— Хубава картичка — подхвърли възрастната жена на касата. — Сигурно ще й хареса.
Движенията й бяха забавени като под вода; прииска му се да се наведе и да натисне клавишите вместо нея.
Влезе в колата си, постави картичката в плика, запечата го и го адресира до Маккитрик и пощенската му кутия. После запали колата и отново излезе на пътя.
Трябваха му петнайсет минути, за да стигне с помощта на картата до пощенската станция на Маккитрик. Влезе в почти празна приемна. До плота висеше някакъв старец и бавно надписваше плик. Пред гишето чакаха две възрастни жени и Бош застана зад тях. Интересно, срещаше предимно възрастни хора. Приказките за Флорида се оказаха верни.
Огледа се и забеляза видеокамерата на стената зад гишето. От положението й прецени, че я бяха поставили тук заради клиентите и евентуален обир, а не за надзор на самите служители, макар че работните им места навярно също влизаха в обсега й. Чудесно. Извади банкнота от десет долара, сгъна я и я хвана заедно с плика. После отброи точно сумата за марката. Служителят се пипка цяла вечност с двете жени пред него.
— Следващият.
Бош се приближи до гишето, зад което седеше пълен мъж на около шейсет години с внушителна снежнобяла брада и силно зачервено лице — създаваше впечатление на вбесен от нещо.