— Искам марка.
Постави на плота дребните монети и плика с десетачката отгоре. Бялата брада се престори, че не я забелязва.
— Дали вече са разпределили днешната поща по кутиите?
— Правят го в момента.
Подаде марка на Бош и със замах прибра дребните от плота, без да докосне банкнотата и плика.
Бош близна марката, залепи я върху плика и го постави върху десетачката. Знаеше, че маневрата му беше забелязана.
— Това тук трябва да стигне до чичо ми Джейк — днес е рожденият му ден. Има ли начин някой да го пусне в пощенската му кутия още сега? Искам да я получи, като дойде за днешната си поща. Бих я предал лично, но се налага да се връщам в службата.
Бош плъзна плика и десетачката отдолу по-близо до Бялата брада.
— Ще видя какво може да се направи.
Човекът изви леко тяло вляво, за да прикрие размяната от окото на камерата. Взе плика и десетачката от плота, прехвърли чевръсто банкнотата в другата си ръка и я мушна в джоба си.
— Веднага се връщам — обяви той на оформилата се опашка.
Бош излезе в приемната, намери пощенска кутия номер 313 и надникна в нея през малкото прозорче. Червеният плик беше вътре заедно с още две бели писма. Отчасти се виждаше адресът на подателя на единия от тях:
ОБЩИН
УПРАВЛЕНИЕ
ЛОС АНДЖЕЛИС
900021–3
Вероятно точно в него бе пенсионният чек на Маккитрик — беше успял. Излезе от пощенската станция, купи две чаши кафе и кутия понички от закусвалнята наблизо и зачака в мустанга. Горещината се засилваше, а беше още краят на април. Какво ли ставаше тук през лятото?
След час му писна да следи вратата на пощенската станция и включи радиото. Хвана някаква лекция на южняк евангелист, но му трябваше време, докато осъзнае, че темата на лекцията бе земетресението в Лос Анджелис. Заслуша се в ужасния акцент.
„… И ви питам случайно ли се разтресе земята точно в дяволското царство на порока? Аз казвам не! Божият удар по града на неверниците, валящи се в планини от грешно злато, е предупреждение! Знак, приятели, поличба за бъдещето…“
Бош изключи бързо радиото: от пощенската станция току-що беше излязла жена на около шейсет години. Наред с другите неща в ръцете й се открояваше и червеният плик. Тя пресече паркинга и се насочи към сребристосив линкълн. Бош инстинктивно записа номера на колата, макар че тук нямаше удобни познанства в съответни служби, за да направи проверка. Очакваше мъж, но възрастта й бе подходяща и Бош реши, че тя е неговият човек. Запали мустанга и я изчака да потегли.
Жената пое на север по главната магистрала в посока Сарасота. Движението бе убийствено бавно и след около петнайсетина минути и вероятно около три километра колата сви наляво по Вамо, после почти веднага кривна вдясно по частен път, засенчен от високи дървета и буйна зеленина. Бош се движеше само на десет секунди след нея. Наближиха алея за коли и Бош намали. Сред дърветата имаше голяма табела:
„ДОБРЕ ДОШЛИ В ПЕЛИКАН КОУВ МАЛКИ БЛОКОВЕ, ПРИСТАНИ“
Сребристосивият линкълн мина край охранителната будка и зад него веднага се спусна червено-бяла бариера.
— По дяволите!
Не бе очаквал да налети на опасана с ограда комунална площ. Живял бе с илюзията, че това го има само в района на Лос Анджелис. Погледна пак табелата, обърна колата и се отправи към търговския център наблизо.
В обявите за продажба в местния „Сарасота Хералд трибюн“ фигурираха осем къщи от „Пеликан Коув“, но само три се продаваха директно от собственика. Бош се обади на първия номер в списъка. Отговори му телефонен секретар. Премина на втория номер. Този път се обади жена, която го уведоми, че съпругът й играе голф и не смята за удобно да развежда непознат из парцела в негово отсъствие. Жената, която отговори на третия номер, го покани да отиде веднага на оглед и добави, че ще приготви прясна лимонада, докато дойде.
За миг Бош изпита угризения на съвестта: смяташе да се възползва безогледно от една непозната, която само се опитваше да продаде къщата си. Но пристъпът отмина бързо — нямаше друг начин да се добере до Маккитрик, а тя никога нямаше да разбере, че е била използвана.
Разбра се с охранителя от будката, получи указания как да стигне до дамата с лимонадата и бавно подкара по алеите сред дървените постройки, оглеждайки се за сребристата кола. Почти веднага разбра, че в комплекса живеят предимно хора в пенсионна възраст. Много от тях караха коли или се разхождаха по алеите и всичките бяха с бели коси и загорели от слънцето лица. Бързо откри сребристата кола, свери местонахождението си с картата, получена от пазача при портала, и вече се канеше да поеме към къщата на жената с лимонадата: трябваше поне да се разпише там все пак — защо да събужда излишни подозрения? Но в този момент съзря още една сребриста кола. „Изглежда, тук си падат по този модел и цвят“ — помисли той. Извади бележника си и свери номерата на двете сребристи коли със записания там: нито един не съвпадаше.