Продължи да обикаля из комплекса, докато най-накрая съзря търсената кола, паркирана в най-отдалечената част на комплекса пред двуетажна дървена сграда, изградена сред прохладна дъбрава. Лесно ще открие Маккитрикови — в сградата едва ли имаше повече от шест апартамента. Направи сверка с картата и най-сетне наистина се отправи към лимонадената дама. Тя живееше на втория етаж на сграда, разположена в другия край на комплекса.
— Много сте млад — учуди се жената, когато му отвори.
Бош за малко щеше да й каже същото, но се въздържа. На вид бе или в средата, или към края на трийсетте — поне с три десетилетия по-млада от обитателите на това място, които бе зърнал до момента. Привлекателно лице с равномерен тен, кестенява коса с дължина до раменете, сини джинси, светлосиня риза и черна мъжка жилетка без ръкави с цветни шарки отпред. Допадна му липсата на силен грим, харесаха му сериозните й зелени очи.
— Казвам се Джасмин. Вие ли сте господин Бош?
— Да. Хари. Обадих се преди малко.
— Бързо дойдохте.
— Бях наблизо.
Тя го покани да влезе и се захвана с изброяването.
— Както е посочено в обявата, тук има три спални. Голямата е с отделна баня. Втората баня е в коридора. Но най-хубавото нещо тук е гледката.
Посочи остъклената стена с плъзгащи се панели, откъдето се откриваше широка панорама към огромно водно пространство и живописни островчета с мангови горички, из клоните на които се стрелкаха стотици птици. Имаше право — гледката бе великолепна.
— Какво гледаме в момента? — запита Бош.
— Литъл Сарасота Бей. Не сте оттук.
Бош кимна и отбеляза наум грешката си: не трябваше да допуска необмислени въпроси.
— Вярно, не съм тукашен, но имам намерение да се преместя.
— Откъде?
— От Лос Анджелис.
— Много хора го напускат. Земята там явно не желае да се укроти.
— Така е.
Поведе го по един от коридорите към спалнята. Бош веднага усети противоречието между атмосферата на дома и излъчването на жената. Тук всичко беше старо и тъмно: тежко махагоново писалище, нощни шкафчета в същия стил, нощни лампи с орнаменти и абажури от брокат. Стаята миришеше на старост и определено не бе не ината спалня.
Обърна се и на стената до вратата забеляза маслен портрет на жената до него. Там бе по-млада, с по-слабо и по-сурово лице. Бош тъкмо се питаше що за човек би закачил собственият си портрет в спалнята си, когато забеляза подписа в долния ъгъл на платното-Джаз.
— Вие сте художникът.
— Да. Баща ми го искаше тук. Трябваше да го сваля.
Пристъпи към стената и се залови да сваля картината.
— Баща ви ли?
Бош се приближи да й помогне.
— Да. Подарих му я преди, много години. Навремето бях благодарна, че все пак не я окачи в хола, за да е постоянно пред очите на гостите му, но и тук е прекалено натрапчиво.
Обърна картината и я облегна на стената. Бош най-сетне се ориентира.
— Този апартамент е на баща ви.
— Правилно. Тук съм заради обявата. Искате ли да видите банята? Има и джакузи. Не е отбелязано във вестника.
За да стигне до банята, Бош мина много близо до нея. Погледна инстинктивно ръцете й и отбеляза, че няма пръстени. Лъхна го жасминов аромат — като името й. Нещо го теглеше към нея, но не знаеше дали се дължеше на възбуда от лъжливия претекст, довел го тук, или бе истинско притегляне. Накрая реши, че причината вероятно е силното физическо и психическо изтощение: Защитните му прегради бяха свалени. Хвърли на банята бърз поглед и излезе.
— Сам ли живееше?
— Баща ми ли? Да, сам. Майка ми почина, когато бях дете. Той почина по Коледа.
— Моите съболезнования.
— Благодаря. Какво още ви интересува?
— Ъъ… Нищо. Обикновено любопитство — исках да разбера кой е живял тук.
— Имах предвид какво друго желаете да научите за имота.
— О… ъъ… нищо. Тук е много хубаво. Още опипвам почвата — не съм сигурен какво точно искам. Аз, ъъ…
— Защо дойдохте тук, господин Бош?
— Моля?
— Защо сте тук, господин Бош? Не сте дошли за жилището. Та вие дори не го оглеждате.
В тона й нямаше гняв. Той изразяваше само увереност в умението да разчита правилно намеренията на хората. Бош усети, че се изчервява — бяха го разкрили.
— Аз просто… разглеждам наоколо…
Обяснението направо издишаше, но в момента не успя да измисли нищо друго. Тя долови затруднението му и милостиво охлаби натиска.