— Да видим кой е тук днес — каза той.
Пристъпи към борда на лодката и се надвеси изцяло над стойката за харпуна. После заудря с отворена длан по страничния борд. Маккитрик се изправи, огледа водната повърхност и повтори движението.
— Какво става? — попита Бош.
Още докато го изричаше, един делфин изскочи от водата и се гмурна на не повече от пет стъпки от мястото, където стоеше Маккитрик. Той се стрелна като сива, лъскава светкавица и в първия миг Бош не разбра какво вижда. Обаче делфинът бързо се появи пак на повърхността, задържа главата си над нея и задърдори. Звукът приличаше на смях. Маккитрик пусна две рибки направо в отворената му уста.
— Това е Сержанта, забелязваш ли белезите му?
Бош хвърли последен поглед към моста отпред, за да се увери, че горе-долу поддържат верния курс, след което отстъпи назад от руля. Делфинът още си стоеше на мястото. Маккитрик посочи с пръст във водата перката му. Бош забеляза три бели ивици, набраздили гладкия му сив гръб.
— Един път се приближил много близо до нечий винт и той го разрязал. Хората от Моут Марин нагоре по течението се погрижили за него. Обаче белезите така и си останали. Три ивици, като нашивки на сержант.
Бош кимна, докато Маккитрик подхвърляше още риба на делфина. Без да поглежда напред, за да провери дали са се отклонили от курса, Маккитрик каза:
— По-добре се върни зад руля.
Бош се обърна и видя, че доста се бяха отклонили. Върна се обратно на руля и възстанови правилния курс. Остана там, а Маккитрик стоеше отзад и хранеше делфина, докато не минаха под моста. Бош реши, че може да го изчака. Дали разговорът щеше да се проведе, докато излизаха в открити води или на връщане в пристана, нямаше значение. Той щеше да получи цялата история на Маккитрик. Нямаше да си тръгне, без да я е чул.
Десет минути след моста излязоха в един канал, който ги отвеждаше право в Мексиканския залив. Маккитрик закачи стръвта на две от въдиците и отпусна около стотина метра корда от всяка. След което пое руля от ръцете на Бош и се опита да надвика шума на вятъра и боботенето на мотора.
— Искам да я отведа към рифовете. Ще се плъзнем леко натам, после ще дрейфуваме в плитчините. Тогава и ще говорим.
— Планът звучи добре — извика и Бош в отговор.
Нищо не се закачи на въдиците и на около две мили от брега Маккитрик спря мотора и каза на Бош да събере едната въдица, докато той се оправя с другата. На Бош, който бе левичар, му трябваха няколко минути, за да координира движенията си около въдицата, нагласена за десняк, но в крайна сметка на устните му се изписа усмивка.
— Май не съм се занимавал с това, откакто бях хлапе. В Маккларън от време на време ни качваха на автобуса и ни водеха до Малибу Пайър.
— Господи, онзи кей още ли е там?
— Аха.
— Заливчето сигурно вече е заприличало на помийна яма.
— Сигурно.
Маккитрик се разсмя и поклати глава.
— Защо продължаваш да стоиш там, Бош? Струва ми се, че не изгарят от желание да те имат в отдела си.
Бош се замисли, преди да отговори. Коментарът беше верен, но той се запита дали бе просто предположение от страна на Маккитрик, или източникът му там го беше споделил.
— На кого си се обаждал, за да питаш за мен?
— Нямам намерение да ти казвам. Той затова и говори с мен, защото знаеше, че няма да ти кажа.
Бош кимна в знак, че приема положението без повече въпроси.
— Ами прав си — отвърна. — И аз мисля, че не изгарят от желание да се върна. Обаче не знам. Като че ли колкото повече дърпат чергата на една страна, толкова повече аз я дърпам на другата. Имам чувството, че ако спрат да ме молят или натискат да напусна, вероятно сам ще го пожелая.
— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш.
Маккитрик застопори двата пръта, които бяха използвали, и започна да наглася другите кукички и тежести.
— Ще използваме кефали.
Бош кимна. Представа си нямаше за какво става дума. Обаче внимателно се вгледа в действията на Маккитрик. Реши, че може би е крайно време да се понаучи.
— Значи си се оттеглил веднага след двайсетата година. Какво прави след това?
— Това, което виждаш в момента. Върнах се обратно тук. Аз съм от Палмето, нагоре по брега. Купих си лодка и станах риболовен водач. Занимавах се с това още двадесет години и сега се оттеглих. Ловя си за собствено удоволствие, по дяволите.
Бош се усмихна.
— Палмето? Не се ли казваха така онези огромни хлебарки?
— Не. Хъм, всъщност, да, обаче това е име и на вид палма. От него идва и името на града, а не от хлебарките.
Бош кимна и се загледа как Маккитрик отваря плик с парчета кефал и забожда на всяка кукичка по едно. След като си отвориха нови бири, двамата седнаха до въдиците от двете страни на лодката и зачакаха.