— А какво стана с отпечатъците?
— Въпреки това, което казах дотук, отидох и направих проверка. Не съвпадаха. Той беше чист. Мръсникът беше чист.
Бош се сети нещо.
— Нали сте сверили отпечатъците от колана с тези на жертвата?
— Хей, Бош, ти да не ме вземаш за идиот или кретен!
— Извинявай.
— По катарамата имаше няколко отпечатъка, които отговаряха на тези на жертвата. Толкова. Останалите определено бяха на убиеца заради местоположението им. Получихме два добри пълни и няколко частични от другите места, където коланът очевидно бе обхванат с цяла длан. Човек не държи по този начин, когато се опитва да си го сложи. Хваща се така, когато искаш да го увиеш около шията на някого.
Двамата помълчаха след последната забележка. Бош не можеше да подреди чутото до момента. Чувстваше се като парцал, сякаш му бяха изпуснали въздуха. Беше си въобразявал, че щом веднъж накара Маккитрик да говори, старото ченге ще му посочи с пръст или Фокс, или Конклин, или някой друг. Обаче не ставаше така. Той всъщност не му даваше нищо определено.
— Защо си спомняш толкова много подробности, Джейк? Оттогава е минало много време.
— Имах достатъчно време, за да мисля за него. Като свършиш и ти със службата, ще видиш, че ще ти остане един в съзнанието. Един случай, който никога няма да те напусне, Бош. Точно този остана с мен.
— Та какво е крайното ти впечатление от този случай?
— Крайното впечатление ли? Така и не успях да смеля онази среща с Конклин. Вероятно би трябвало да си там, за да разбереш какво изпитвах, но… разбираш ли, нещата изглеждаха така, сякаш Фокс държеше положението ъ ръцете си. Той командваше парада.
Бош кимна. Разбираше, че Маккитрик се мъчеше по-ясно да обясни усещанията си.
— Някога разпитвал ли си заподозрян в присъствието на адвоката му, който непрекъснато ти се бърка? — попита Маккитрик. — Нали се сещаш, „Можеш да не отговаряш на този въпрос, можеш да не отговаряш на онзи…“ От тоя сорт.
— Непрекъснато ми се случва.
— Е, и тогава беше така. Като че ли Конклин, следващият областен прокурор, за Бога, беше адвокатът на онзи лайнар, който непрекъснато се намесва в разпита ти. В крайна сметка, ако не знаеше действителното положение и заеманите постове, човек би могъл да се закълне, че Конклин работи за Фокс. Че и двамата работят за него, защото и Мител свиреше на същата гайда. Определено смятах, че Фокс държеше Арно по някакъв начин. Не знам как, нито с какво. И бях прав. По-късно всичко се потвърди.
— Имаш предвид смъртта на Фокс, нали?
— Да. Той беше блъснат от някакъв шофьор, който изчезнал от мястото, докато работеше за предизборната кампания на Конклин. Спомням си, че в статията за произшествието не се споменаваше и дума за неговото минало като сводник, като отрепка от булевард „Холивуд“. Не, той просто бе един човек, блъснат от кола. Джо Светеца. Обзалагам се, че на Конклин му се е наложило да се бръкне за статийката и журналистът е забогатял от това.
Бош се обзалагаше, че зад това се криеше и много повече, затова не отвърна нищо.
— Тогава вече бях в Уилшир — продължи Маккитрик. — Обаче любопитството ме загложди, като чух за случая. Така че звъннах на приятелчетата от Холивуд, за да разбера кой е натоварен със следствието. Беше Ено. Страшна изненада. И той така и не образува обвинение срещу никого. Така че това за сетен път потвърди подозренията, които хранех за него.
Маккитрик се взираше напред към искрящата ивица, която се образуваше от спускащото се надолу слънце. Хвърли празната си кутия от бира в кошчето. Не улучи и тя рикошира в перилата и падна през борда.
— Мама му стара — изръмжа той. — Май вече трябва да се прибираме.
Маккитрик започна да навива обратно кордата на въдицата си.
— Какво мислиш, че е получил Ено от цялата работа?
— Не знам точно. Може и просто да е разменял услуга за услуга. Не казвам, че е забогатял от това, обаче определено мисля, че е получил нещичко. Той не би го направил за нищо. Просто нямам представа какво е получил в замяна.
Маккитрик започна да откача въдиците от стойките и да ги слага в улеите, предназначени за тях, по дължината на вътрешния борд.
— През 1972 си взимал папката от архива. Защо?
Маккитрик го изгледа заинтригуван.
— Преди няколко дни се подписах върху същия заемен картон — обясни Бош. — Там фигурираше и твоето име.
Маккитрик кимна.
— Да, така беше. Направих го малко след като започнах да уреждам документите си. Напусках и преглеждах книжата и папките си. Бях задържал отпечатъците, свалени от колана. Картончето беше у мен. Самият колан също.