— Защо?
— Много добре знаеш защо. Смятах, че не би било безопасно да ги оставям в папката, нито пък в архива за веществени доказателства. Не и докато Конклин беше областен прокурор, а Ено му правеше услуги. Така че задържах нещата у себе си. Така минаха доста годинки и дойде време да си разчистя боклуците, преди да тръгнем с жената към Флорида. Именно тогава, точно преди да се оттегля, върнах картона с отпечатъците в папката и изисках кутията по следствието, за да върна и колана. Ено вече беше отишъл във Вегас, в заслужена пенсия. Конклин беше изгорял и се бе оттеглил от политиката. Случаят бе отдавна забравен. Така че върнах нещата обратно. Мисля, че се надявах някой ден някой като теб да му хвърли едно око.
— А ти? Ти хвърли ли един поглед на книжата, когато връщаше картата?
— Аха, и видях, че съм имал право да ги задържа. Някой вече бе изтръшкал документацията и беше осакатил следствените записки. Бяха извадили доклада от разпита на Фокс. Сигурно Ено беше свършил работата.
— Като втори в екипа си бил натоварен е бумащината, нали?
— Да. Бумащината беше за мен. В по-голямата си част.
— Какво имаше в онзи запис на разговора с Фокс, та Ено да сметне за необходимо да го изважда?
— Не си спомням нищо определено, само дето имах чувството, че Фокс лъжеше, а Конклин далеч надхвърляше правомощията си. Нещо от този род.
— Да се сещаш за някоя друга липса?
— Не, нищо съществено не беше взето. Мисля, че той просто е искал да извади името на Конклин от случая.
— Аха, предполагам, че имаш право. Обаче е пропуснал нещо. Ти си бил отбелязал първоначалното му обаждане в хронологичния опис. Оттам разбрах за участието му.
— Така ли? Значи, браво на мен. И ето те тук.
— Да.
— Добре, значи се връщаме. Жалко, че днес не кълвеше особено.
— Не се оплаквам. Нали си хванах една риба.
Маккитрик застана зад руля и тъкмо щеше да включи мотора, когато явно се сети за нещо.
— О, знаеш ли какво ми хрумна? — Той отиде до хладилната чанта и вдигна капака й. — Не бих искал да разочароваме Мери.
Той извади найлоновите пликове, в които бяха сандвичите, приготвени от жена му.
— Гладен ли си?
— Всъщност не.
— Аз също не съм.
Той отвори пликовете и изхвърли сандвичите във водата. Бош го гледаше.
— Джейк, когато извади онзи пищов, за какъв ме мислеше?
Маккитрик не отвърна нищо, докато не ската пликовете и не ги прибра обратно в чантата. Като се изправи, погледна Бош право в очите.
— Не знам. Само знам, че мислех, ако ми се наложи, да те доведа тук и да те хвърля през борда като сандвичите. Изглежда, като че ли съм се крил тук толкова време и непрекъснато съм чакал да пратят някого за мен.
— Мислиш, че биха отишли толкова надалеч и назад в миналото?
— Нямам представа. Колкото повече годинки минават, толкова повече се съмнявам, че ще го направят. Обаче старите навици умират трудно. Винаги държа подръка пистолета си. Няма значение, че през повечето време даже не си спомням защо.
Върнаха се по обратния път от залива сред рева на мотора и хвърчащите солени пръски в лицата им. Не говореха. Бяха приключили с това. От време на време Бош хвърляше поглед към Маккитрик. Набразденото му от възрастта лице попадаше под сянката на козирката. Обаче Бош виждаше очите му, взрени в нещото, което се беше случило преди толкова много години и вече нямаше как да бъде променено.
26
След разходката с лодка Бош усети първите пристъпи на главоболие, породено от комбинацията прекалено много бира и слънце. Извини се и отклони поканата на Маккитрик за вечеря с оправданието, че е изключително уморен. Щом се качи в колата си, извади от пътната си чанта две капсули „Тиленол“ и ги глътна на сухо, без каквато и да била напитка, като се надяваше да свършат работа. Извади бележника си и прегледа отново някои от нещата, които бе записал от разказа на Маккитрик.
След тази риболовна разходка беше започнал да харесва стария полицай. Вероятно виждаше част от самия себе си в по-възрастния мъж. Маккитрик също бе притискан от спомените, защото бе оставил този случай. Не беше постъпил правилно. И Бош знаеше, че самият той беше виновен за същото, оставяйки случая недокоснат през всичките тези години, макар да знаеше, че той го очаква. Сега се опитваше да поправи стореното. Същото правеше и Маккитрик, като разговаря с него. Обаче и двамата съзнаваха, че можеха да се окажат малко позакъснели.
Бош не знаеше със сигурност какво щеше да предприеме, като се върне в Лос Анджелис. Струваше му се, че единственият възможен ход бе да се изправи лице в лице с Конклин. Щеше да го направи неохотно, защото не беше екипирай както трябва, разполагаше само с подозрения и нямаше никакви неоспорими улики. Така Конклин щеше да бъде в силна позиция.