Връхлетя го отчаяние. Не искаше разследването му да доведе дотук. Конклин не беше трепнал в продължение на почти тридесет и пет години. И нямаше да се разтрепери само при появата на Бош. Хари знаеше, че се нуждае и от нещо друго. Обаче нямаше нищо.
Завъртя ключа на стартера, но не потегли. Пусна климатика на най-силна степен и подправи с казаното от Маккитрик кашата на известното до момента. Започна да си изгражда теория. Според Бош това беше едно от най-важните неща в разследването на убийства. Вземи фактите и ги стръскай, така че да оформят хипотеза. Разковничето беше да не се пристрастяваш към една-единствена, точно определена теория. Теориите търпяха промени и човек трябваше да се променя според тях.
От информацията, получена от Маккитрик, ставаше ясно, че Фокс бе държал по някакъв начин Конклин. С какво? Да, замисли се Бош, Фокс се е занимавал с жени. Теорията, която се очертаваше, бе, че Фокс бе имал власт над Конклин чрез жена или жени. Изрезките от някогашните вестници съобщаваха, че Конклин е бил ерген. Нравите на онова време са изисквали, както налагаха и сега, Конклин да не е точно светец, но поне да не се е поддавал лично на същите тези пороци, които са били прицел на публичната му атака. Ако го бе правил и е бил изобличен, е можел спокойно да се прости с кариерата си, да не споменаваме поста на областен прокурор, за който е бил на път да се кандидатира. Следователно, заключи Бош, ако именно това бе грехът на прокурора и Фокс е бил този, който е държал картите в ръцете си, Конклин определено е бил принуден да му се подчинява. Това би могло да обясни необичайните обстоятелства, при които се е провел разговорът на Фокс с Ено и Маккитрик.
Същата теория би важала, даже в още по-голяма степен, ако Конклин не само се бе поддал на пороците на секса, а беше отишъл по далеч — например ако беше убил жената, изпратена му от Фокс, Марджори Лоу. Най-вече би хвърлило светлина откъде Конклин е бил толкова убеден, че Фокс не е отговорен за убийството — защото самият той е бил извършителят. От друга страна, това би могло да обясни и защо Конклин се е намесил активно в негова защита, както и защо го е наел впоследствие за предизборната си кампания. Ако действително Конклин бе убиецът, всичко това означаваше, че хватката на Фокс е била даже още по-силна и вкопчена завинаги. Тогава Конклин би бил също като онази риба уаху, която се бе хванала на въдицата, красива, но безсилна да се откачи.
Освен ако мъжът, който държи въдицата, не бъде отстранен по някакъв начин. Бош се замисли над смъртта на Фокс и забеляза колко добре пасваше тя в изработената схема. Конклин е оставил да мине известно време, за да може двата смъртни случая да се отделят. Изиграл е ролята си на хваната на въдицата риба, даже се е съгласил да даде на Фокс прилична работа, а когато всичко е изглеждало чисто, Фокс е бил прегазен на улицата. Вероятно прилична сума е възпряла репортера да навлиза в подробностите от престъпното минало на Фокс, ако той изобщо го е знаел, и няколко месеца по-късно Конклин е бил „коронясай“ за областен прокурор.
Бош се опита да прецени мястото на Мител в тази схема. Чувстваше, че всичко това не би могло да се трансформира във вакуум. Бош предполагаше, че Мител, в качеството си на дясна ръка на Конклин и негов сподвижник, трябва да е знаел същото, което и самият Конклин.
На Бош тази теория му допадна, но освен това и го ядоса, защото засега си оставаше чиста хипотеза. Тръсна глава, като осъзна, че бе свършил там, откъдето бе започнал — на нулата. Само приказки, никакви улики или доказателства.
Размишленията го изтощаваха и той реши да ги изтика настрана за известно време. Намали климатика, защото леденият въздух дразнеше изгорялата му кожа, и включи на скорост. Подкара бавно през Пеликан Коув към портала, а мислите му се насочиха пак към жената, която се опитваше да продаде жилището на починалия си баща. Тя беше подписала с името Джаз автопортрета си. Това му беше харесало.
Обърна колата и сви към нейния блок. Още беше светло и зад прозорците на сградата не проблясваха запалени лампи. Не можеше да разбере дали тя още си е вкъщи или не. Бош паркира наблизо и остана да наблюдава за известно време, като обмисляше какво да направи и дали въобще би следвало да предприема каквото и да било.
Петнадесет минути по-късно, когато, изглежда, нерешителността го беше парализирала, тя излезе от входа. Бош беше спрял колата си почти на двадесет метра от мястото между два други автомобила. Парализираното съзерцание го отпусна достатъчно, колкото да му позволи да се плъзне надолу в седалката, за да остане незабелязан. Жената тръгна по паркинга и подмина първата редица коли, в която беше и наетата от него. Той не помръдна и не се обърна, за да проследи движенията й. Само се ослушваше. Очакваше да чуе шум от потегляща кола. После какво, запита се. Ще я проследи ли? Какви ги вършеше?