Подскочи стреснат от рязко почукване на страничното стъкло. Тя. Бош бе напълно сконфузен, но все пак успя да се сети да даде на контакт, за да може да свали стъклото.
— Да?
— Господин Бош, какво правите?
— Какво искате да кажете?
— От доста време седите тук. Видях ви.
— Ъъъ, аз…
Положението беше прекалено унизително, за да довърши изречението си.
— Чудех се дали не трябва да повикам охраната.
— Не, не го правете. Аз, хъм, аз просто… Щях да ви се обадя. За да се извиня.
— Да се извините ли? За какво?
— За днес. За това, което стана по-рано, когато бях вътре. Вие бяхте права, за не търсех жилище.
— А какво правехте?
Бош отвори вратата и излезе от автомобила. Чувстваше се в неизгодна позиция, когато тя го гледаше отвисоко, а той седеше в колата.
— Аз съм полицай — отвърна той. — Налагаше се да вляза в комплекса, за да се видя с някого. Използвах ви като претекст, за което се извинявам. Наистина. Не знаех за баща ви и така нататък.
Тя се усмихна и поклати глава.
— Това е най-тъпата история, която съм чувала през живота си. Ами това, което казахте за Лос Анджелис, и то ли беше лъжа?
— Не. Действително съм от Ел Ей. Полицай съм в тамошното управление.
— Ако бях на ваше място, не знам дали щях да се разхождам насам-натам и да си признавам този факт. Носи ви се славата, че там имате сериозни проблеми, що се отнася до връзките ви с обществеността.
— Да, знам. Така че… — Усети как смелостта му се възвръща. Напомни си, че сутринта трябваше да отлети, затова нямаше значение какво щеше да се случи, защото никога вече нямаше да види нито нея, нито този щат. — Бяхте споменали нещо за лимонада преди, но така и не ме почерпихте. Та си мислех, че може да ви разкажа историята, да се извиня и да пием по една лимонада или нещо такова.
Той погледна към вратата на къщата.
— Вие, ченгетата от Ел Ей, май сте доста напористи-отвърна тя, но с усмивка на уста. — Една чаша и мислете му, ако историята не я бива. След което и двамата трябва да тръгваме. Тази вечер се прибирам в Тампа.
Тръгнаха към вратата рамо до рамо и Бош ненадейно осъзна, че се усмихва широко.
— Какво има в Тампа?
— Там живея и домът ми липсва. Откакто пуснах обявата във вестника, прекарвам по-голямата част от времето си тук. Искам да прекарам неделния ден в собственото си жилище, в ателието си.
— Вярно, нали сте художник.
— Опитвам се да бъда.
Тя отвори вратата пред него и го изчака да влезе пръв.
— Добре, това устройва и мен. И аз трябва да стигна до Тампа по някое време тази вечер. Утре сутринта отлитам обратно.
Докато отпиваше от една висока чаша лимонада, Бош й разказа постановката, която бе измислил, за да влезе в комплекса и да се види с друг жител на Пеликан Коув. Тя изобщо не изглеждаше разстроена от това. Напротив, можеше да се обзаложи, че се възхищаваше на оригиналността на плана му. Бош не й каза, че в крайна сметка схемата бе довела до насочен срещу него пистолет от страна на Маккитрик. Даде й най-общо описание на случая, изобщо не спомена личната си заинтересованост и връзка с жертвата и тя, изглежда, бе заинтригувана от самата идея, че някой се опитва да разкрие убийство, извършено преди тридесет и три години.
Едната чаша с лимонада се превърна в четири, като последните две бяха приятно подправени с водка. Те се погрижиха за това, което беше останало от главоболието на Бош, и придадоха приятен вид на всичко наоколо. Между третата и четвъртата чаша тя попита дали той би имал нещо против, ако тя запуши, и Бош запали по цигара и за двамата. И когато по небето плъзна здрач, той най-сетне насочи разговора към нея. Бош беше усетил у нея някаква самотност, някаква тайнственост. Зад хубавото лице се криеха белези. От онзи, невидимия тип.
Името й беше Джасмин Кориан, но тя му каза, че приятелите я наричали Джаз. Разказа му, че е израснала под слънчевите лъчи на Флорида, която никога не е пожелавала да напусне. Била е женена веднъж, но преди много време. В момента в живота й нямало никой и тя била свикнала с този факт. Каза му, че посвещавала по-голямата част от живота си на своето изкуство и по свой собствен начин Бош успя да я разбере. Неговото собствено изкуство, макар малцина да биха го назовали така, също отнемаше по-голямата част от живота му.