— Какво точно рисуваш?
— Предимно портрети.
— Чии?
— Просто на хора, които познавам. Може и теб на нарисувам някой ден, Бош.
Не знаеше какво да каже в отговор на последната й забележка, затова направи тромав преход към по-здрава почва.
— Защо не оставиш на някой посредник по недвижими имоти да се заеме с продажбата на жилището? Така ще можеш да си стоиш в Тампа и да рисуваш.
— Защото имах нужда от малко разсейване. Освен това не исках да давам на посредника от агенцията петте процента. Комплексът е много хубав. Тези апартаменти се продават добре и без участието на посредници. Има много канадски инвеститори. Мисля, че ще го продам без проблеми. Това беше едва първата седмица от обявата.
Бош просто кимна и си каза, че щеше да е по-добре, ако бе оставил разговора в полето на рисуването й, без да подхваща темата за посредниците. Тромавата смяна беше помрачила атмосферата.
— Питах се дали не би искала да вечеряме?
Тя го погледна сериозно, сякаш във въпроса и в нейния отговор се съдържаха по-дълбоки намерения. Вероятно така си и беше. Поне Бош се надяваше на това.
— Къде бихме могли да отидем?
Това не беше пряк отговор, но Бош продължи играта.
— Не знам. Това не е моят град. Нито пък моят щат. Можеш да избереш мястото. Някъде в околността или по пътя за Тампа. За мен няма значение. Обаче бих се радвал на компанията ти, Джаз. Ако нямаш нищо против.
— Откога не си бил с жена? Имам предвид на среща.
— На среща? Не знам. От няколко месеца, предполагам. Обаче виж, не съм някой безнадежден случай. Просто в момента съм в този град и съм сам, и си помислих, че може би ти…
— Всичко е наред, Хари. Да вървим.
— Да ядем?
— Да, да ядем. Знам едно заведение по пътя. Малко над Лонгбоут. Ще трябва да караш след мен.
Той се усмихна и кимна.
Тя караше Фолксваген „калинка“, с подвижен гюрук, син на цвят с един червен калник. Не би могъл да я изгуби и във виелица, да не говорим за бавните магистрали на Флорида.
Бош изброи два моста, на които трябваше да спрат, преди да стигнат Лонгбоут Кий. Оттам завиха на север, по дължината на острова, прекосиха моста на Ана-Ма-рия Айланд и накрая спряха пред ресторант, който се наричаше „Сандбар“. Минаха през помещението на бара и излязоха на тераса с изглед към залива. Мястото беше чудесно. Ядоха крабове и стриди, които поляха обилно с мексиканска бира. На Бош изключително му хареса.
Не говореха много, а и нямаше нужда от приказки. Именно в моментите на мълчание Бош се беше чувствал най-уютно с жените, минали през живота му. Усещаше сгряващия ефект на водката и бирата, които скъсяваха разстоянието помежду им и изглаждаха възможните остри ръбове. Изпита желание тя да се устреми към него, да го прегърне. Маккитрик и разследването бяха някак си изтикани назад в съзнанието му.
— Хубаво е — изрече той, като се натъпка почти до пръсване. — Страхотно е.
— Аха, тук готвят чудесно. Може ли да ти кажа нещо, Бош?
— Давай смело.
— Просто се шегувах, като казах онова за полицаите от Лос Анджелис. Обаче съм се сблъсквала с ченгета и преди… а ти си по-различен. Не знам как точно да го определя, но ми се струва, че си запазил по-голяма част от самия себе си, разбираш ли?
— Предполагам. — Той кимна. — Благодаря. Ако беше комплимент.
Двамата се разсмяха, след което с колебливо движение тя се надвеси напред и леко го целуна по устните. Усещането бе хубаво и той се усмихна. Долови дъх на чесън.
— Доволна съм, че вече си изгорял от слънцето, иначе пак щеше да се изчервиш до уши.
— Не, нямаше. Искам да кажа, много мило от твоя страна.
— Искаш ли да дойдеш с мен у дома, Бош?
Сега бе негов ред да се поколебае. Не защото отговорът му щеше да крие някакви задни мисли. Обаче искаше да й даде възможност да оттегли поканата си, в случай че я беше изрекла прибързано. След моментното мълчание от нейна страна Бош кимна и се усмихна.
— Да, с удоволствие.
Напуснаха заведението и пак прекосиха острова, за да стигнат до магистралата. Докато караше след фолксвагена, Бош се питаше дали тя нямаше да промени решението си сама в колата. Получи отговор на въпроса си, като стигнаха моста „Скайуей“. Спря до будката, за да плати таксата за преминаване с приготвената банкнота от един долар, но служителят поклати глава и не взе парите.
— Няма нужда. Онази дама плати и за вас.
— Така ли?
— Да. Познавате ли я?
— Още не.
— Мисля, че ще се запознаете. Успех.
— Благодаря.
27
Сега вече Бош не би я изгубил и сред ураган. Докато пътуваха, усети как у него набира сили едва ли не юношеска еуфория на очакване. Беше запленен от прямотата на жената и се питаше как и в какво би се преобразило това, когато започнеха да се любят.