Като се върна в спалнята, тя седеше изправена на леглото, увила чаршаф през кръста си. Откри якето си на пода и извади пакета си с цигари. Подаде й една и я запали. После се наведе и отново целуна гърдите й. Смехът й беше заразителен и той също се усмихна.
— Знаеш ли, допадна ми това, че не беше екипирай.
— Екипирай ли? Какви ги плещиш?
— Знаеш какво имам предвид. Това, че предложи да идеш до аптеката. То показва що за човек си.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако беше дошъл дотук чак от Ел Ей с презерватив в портфейла, това щеше да бъде толкова… не знам, преднамерено. Все едно си някой, който гони бройка. И нямаше да има никаква спонтанност. Просто се радвам, че си такъв, Хари Бош, това е всичко.
Той кимна, опитвайки се да улови нишката на мисълта й. Не беше убеден, че я разбира. Пък и се запита какво би следвало да си помисли той от своя страна от факта, че тя беше екипирана. Реши да зареже темата и си запали цигара.
— Как си наранил ръката си?
Тя беше забелязала белезите по пръстите му. Бош беше свалил лейкопласта, преди да се качи на самолета. Раните бяха прегорели и сега на два от пръстите му просто имаше червени кръгове.
— Цигара. Заспах с нея.
Имаше чувството, че би могъл да сподели с нея всичко за себе си.
— Боже, това направо си е страшничко.
— Ъхъ. Мисля, че никога повече няма да ми се случи.
— Искаш ли да останеш при мен за цялата нощ?
Той се приближи към нея и я целуна по шията.
— Да — прошепна в ухото й.
Тя вдигна ръка и докосна зигзагообразния белег на лявото му рамо. Изглежда, всички жени, с които беше в леглото, имаха навик да го правят. Белегът беше много грозен и той така и не беше разбрал защо толкова ги привлича да го докосват.
— Бил си прострелян?
— Аха.
— Става още по-страшно.
Бош сви рамене. Това беше толкова назад в миналото, че той вече не мислеше за него.
— Знаеш ли, това, което се опитвах да ти кажа преди, е, че не си като повечето полицаи, които съм познавала. Успял си да запазиш човешкото в себе си. Как се е случило това?
Той отново сви рамене.
— Добре ли си, Бош?
Той изгаси фаса си.
— Да, чувствам се чудесно. Защо?
— Не знам. Нали помниш какво пееше онзи тип, Марвин Гей? Преди да бъде убит от собствения си баща? В песента ставаше дума за секса като средство за лечение. Казваше, че е лек за душата. Нещо подобно. Както и да е, аз вярвам в това, а ти?
— Предполагам.
— Мисля, че някой трябва да излекува живота ти, Бош. Това исках да кажа.
— Искаш ли вече да спиш?
Тя отново легна и придърпа чаршафа нагоре. Той закръстосва гол из стаята, за да изгаси всички лампи. Мушна се под завивката в тъмното, а тя се обърна настрана с гръб към него и му каза да я прегърне. Той се доближи по-плътно към нея. Обожаваше аромата й.
— Откъде дойде това прозвище Джаз?
— Не знам. Някой просто го измисли. Сигурно, защото се връзва с името.
След минута тя поиска да знае защо я беше попитал.
— Така. Ти ухаеш като двете си имена. Като цветето и като музиката.
— На какво мирише джазът?
— Мирише на тъмно и на дим.
След това се възцари доста дълго мълчание и накрая Бош реши, че тя беше заспала. Обаче на него сънят му убягваше. Лежеше с отворени очи и се взираше в сенките из стаята. Тогава тя заговори тихо:
— Бош, кое е най-лошото нещо, което си правил някога?
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш какво. Кое е най-лошото? Като се сетиш за кое нещо, не можеш да заспиш нощем?
Той се замисли за миг, преди да отговори.
— Не знам. — Насили се да се засмее напрегнато. — Мисля, че съм правил много лоши неща. Предполагам, че повечето са били свързани със самия мен. Поне за тях си мисля често…
— Кажи едно от тях. На мен можеш да кажеш.
И той знаеше, че може да го сподели с нея. Мислеше, че би могъл да сподели почти всичко, без да се опасява, че ще бъде съден строго.
— Като малък… растях почти през цялото време в детски дом, нещо като приют. Когато бях още новак там, едно от по-големите хлапета ми взе новите обувки, маратонките. Не можеха да му станат, обаче той все пак ги взе, защото знаеше, че може да го направи. Това беше едно от правилата там и той ги взе. Аз не направих нищо, за да му се противопоставя и ми беше много мъчно.
— Обаче не ти си го направил. Аз не питах за…
— Чакай, не съм свършил. Просто ти разказах това, защото е необходимо да си наясно с тази част. Виждаш ли, като пораснах и самият станах един от тарторите на онова място, аз направих същото. Взех обувките на един новак. Той беше много по-малък, аз даже не можех да си ги обуя. Просто ги взех и… не знам, май ги изхвърлих или нещо такова. Постъпих така, както бяха постъпили с мен… И понякога, даже до ден днешен, си мисля за това и ми е кофти.