Когато тя се отдръпна, той я задържа за момент. Искаше му се пак да повдигне темата. Не можеше да се сдържи.
— Искам да те питам нещо.
— Какво?
— Защо онези картини не са подписани?
— Не са готови.
— Онази в жилището на баща ти беше подписана.
— Тя беше за него, затова я подписах. Тези, другите, за мен.
— Онази на моста. Тя ще скочи ли?
Тя се вгледа в него продължително, преди да отговори.
— Не зная. Понякога, като я гледам, мисля, че ще го направи. Мисля, че намерението е там, обаче човек никога не знае.
— Това не може да се случи, Джаз.
— Защо не?
— Защото не може.
— Отивам да се облека.
Тя се откъсна от него и излезе от кухнята.
Бош пристъпи към телефонния апарат на стената до хладилника и набра номера на авиокомпанията. Като променяше резервацията за понеделник сутрин, спонтанно реши да попита служителката дали не би могла да направи полета така, че да мине през Лас Вегас на път към Лос Анджелис. Тя отвърна, че ще му се наложи да изчака три часа и четиринадесет минути за връзката. Бош й каза, че това го устройва. Наложи се да плати още петдесет долара над онези седемстотин, за да се направят необходимите промени. Разплати се пак чрез кредитната си карта.
Като затвори, се замисли за Вегас. Клод Ено беше мъртъв, но съпругата му продължаваше да осребрява чековете. Тя може би си струваше петдесетдоларовото отклонение.
— Готов ли си?
Джасмин го викаше от дневната. Бош излезе от кухнята и я видя облечена с отрязани джинси и стегнат потник под бяла, разкопчана риза, която беше вързала на кръста. Вече си беше сложила и слънчевите очила.
В кафенето, където го заведе, сервираха бисквити, обилно полети с мед, а яйцата — с масло и поръсени с овесени ядки. Бош не беше ял овесени ядки от тренировъчния лагер в Бенинг. Ястието беше вкусно. Нито един от двамата не говореше много. Картините и разговора който бяха провели през нощта, преди да заспят, не бяха споменати. Изглежда, споделеното бе най-добре да оста-не за тъмните сенки на нощта, както и картините й.
Когато изпиха и кафето, тя настоя да плати сметката. Той пое бакшиша. Прекараха следобеда, разхождайки се с нейния Фолксваген със свален гюрук. Тя го разведе из цялата околност от Айбър Сити до Сейнт Питсбърг Бийч, изгаряйки един резервоар с бензин и два пакета цигари. В късния следобед отидоха на едно място, наречено Индианс Рок Бийч, за да гледат залеза над залива.
— Била съм на много места — каза Джасмин, — но тук светлината е най-красива.
— Някога ходила ли си в Калифорния?
— Не, още не.
— Понякога залезът там прилича на разтопена лава, която се излива над града.
— Навярно е красиво.
— Да, кара те да забравиш много неща, да простиш много неща… Това е най-хубавото в Лос Анджелис. Там има много натрошени късове. Но онези, които още са цели, наистина си струват.
— Мисля, че разбирам какво имаш предвид.
— Любопитен съм за едно нещо.
— Ето че пак се почва. Какво?
— Щом не показваш картините си на никого, как си изкарваш хляба?
Въпросът беше съвсем неуместен за разговора в момента, но Бош беше мислил за това почти през целия ден.
— Имам пари от баща си. Даже отпреди да почине. Не са кой знае колко, на на мен и не ми трябва много. Достатъчно са. Не се налага да продавам работите си, когато ги завърша, следователно, докато работя по тях, няма да правя компромиси със себе си. Така изкуството ми е чисто.
На Бош това му прозвуча като удобно обяснение на човек, който се страхува да изложи и разкрие себе си пред другите. Обаче остави забележката без коментар. Тя обаче не.
— Непрекъснато ли си ченге? Непрекъснато ли задаваш въпроси?
— Не. Само когато държа на някого.
Тя леко го целуна и се върна в колата.
След като се отбиха в жилището й, за да се преоблекат, вечеряха в хубав ресторант в Тампа, в който листата на вината бе толкова дълга, че всъщност бе с дебелината на книга и им я донесоха на поднос. Самият ресторант, изглежда, бе творение на някой италиански декоратор, тъмна смесица от позлатено рококо, натрапчиво червено кадифе и класически картини и статуи. Беше точно каквото бе очаквал от нея да предложи. Тя му спомена, че това място за чревоугодници всъщност се държи от вегетарианец.
— Все едно е някой от Калифорния.
Тя се усмихна и замълча за доста време. Бош се замисли за разследването. През целия ден не се беше сещал за него нито за момент. Сякаш бе изтикал майка си настрани, за да може най-егоистично да се наслаждава на компанията на Джасмин. Тя, изглежда, пак прочете мислите му.
— Би ли могъл да останеш още един ден, Хари? Той се усмихна и поклати глава.