— Голяма конференция в града. По електроника или нещо такова.
Пътуването беше около тридесет минути към пустинята само в северна посока. Сградите от неон и стъкло се отдалечиха и таксито навлезе в квартали с еднофамилни къщи, докато и те в крайна сметка не се разредиха. Земята бе напукана и кафява, неравно изпъстрена с ниски храсталаци. Бош знаеше, че корените на всеки храст се простираха надалеч околовръст, за да могат да попиват всяка капчица влага от почвата. Стигнаха до един район, който изглеждаше западнал и изолиран.
Къщите също бяха оскъдни на брой и разположени далеч една от друга, всяка стърчеше самотно на ничия земя. Улиците бяха изчистени и павирани преди много време, но бумът в разрастването на Лас Вегас още не беше стигнал дотук. Обаче бе на път. Градът се разрастваше като бурен.
Пътят започна да се изкачва по някакъв хълм с цвят на мляко с какао. Таксито се затресе, когато покрай тях мина цяла процесия от огромни камиони на осемнадесет колела, натоварени с пясък от кариерите, които бе споменала жената. Скоро павираният път свърши, започна чакъл и зад колата се вдигна облак прах. Бош започна да си мисли, че адресът, който му беше дала тлъстата чиновничка от градския съвет, е фалшив. Точно тогава най-сетне стигнаха.
Адресът, на който се изпращаха месечните чекове с пенсията на Клод Ено, беше къща в стил ранчо, от розови, пресовани панели с потънал в прах покрив от бели плочи. Като погледна покрай нея, Бош успя да види мястото, където даже чакълът свършваше. Последна спирка. Никой не живееше по-далеч от Клод Ено.
— Направо не знам — каза шофьорката. — Искате ли да чакам? Тук човек все едно е на луната.
Тя бе спряла в алеята зад стар „Олдс Кътлас“ модел 1970 година. По-нататък имаше друга кола, паркирана в открития гараж, покрита с чергило, което в далечния си край изглеждаше синьо на цвят, но от тяхната страна бе избеляло до бяло в частта, пожертвана под слънцето.
Бош извади портфейла си и плати на шофьорката тридесет и пет долара за пътуването дотук. После извади две двадесетачки, скъса ги на половина и подаде по една част от всяка на жената.
— Ако изчакате, ще получите и другите половинки.
— Плюс таксата обратно до летището.
— Плюс нея.
Бош излезе от колата, осъзнавайки, че това вероятно щяха да са най-бързите четиридесет долара, изработени в Лас Вегас, ако никой не отговореше на звъненето му. Обаче късметът му проработи. Една жена на вид към седемдесетгодишна отвори вратата, преди още да е почукал. Пък и защо не, каза си той, та в тази къща можеш да видиш приближаването на гостите си от цяла миля.
Бош усети как през вратата избяга хладен порив от климатичната инсталация.
— Госпожа Ено?
— Не.
Бош извади бележника си и свери записаното там с цифрите на черната табелка до вратата. Съвпадаха.
— Олив Ено не живее ли тук?
— Не питахте за това. Аз не съм госпожа Ено.
— Може ли в такъв случай да говоря с госпожа Ено? — Раздразнен от педантичността на жената, Бош показа значката, която Маккитрик му беше върнал след разходката с лодка. — Полиция.
— Ами можете да опитате. Тя не е говорила с никого през последните три години, поне с никого извън въображението й.
Тя покани Бош вътре и той влезе в прохладната къща.
— Аз съм нейната сестра. Грижа се за нея. Тя е в кухнята. Тъкмо обядвахме, когато видях пушилката по пътя и чух, че пристигнахте.
Бош тръгна след нея по покрит с плочки коридор към кухнята. Къщата миришеше на старост, прах, плесен и урина. В кухнята една жена като гном, с бяла коса, седеше в инвалидна количка, като заемаше едва половината от мястото, предназначено за сам човек. Пред нея имаше плъзгаща се табла за храна и сбръчканите ръчички с цвят на жълтеникава перла бяха скръстени отгоре й. — Двете й очи бяха покрити с белезникаво-сините пердета на катаракта и те явно не приемаха нищо от околния свят. Бош забеляза купа с ябълкова каша на близката маса. В един миг разбра ситуацията.
— През август ще навърши деветдесет — каза сестрата, — ако оживее дотогава.
— Откога е така?
— От дълго време. Грижа се за нея вече три години. — После се наведе към миниатюрното лице и добави силно:
— Нали така, Олив?
Силата на гласа сякаш натисна някакъв бутон и челюстта на Олив Ено започна да се движи, без да издава какъвто и да било доловим звук. След малко тя спря да полага усилия и сестрата се изправи.
— Не се тревожи, Олив. Знам, че ме обичаш.
Това изречение не беше произнесено чак толкова силно. Може би се страхуваше да не би Олив да успее да изрече отрицание.
— Вие как се казвате? — попита Бош.
— Елизабет Шивон. За какво става дума? Видях, че на значката ви пише Лос Анджелис, не Лас Вегас. Не сте ли се отклонили мъничко, а?