Без да се задълбочава нататък, Бош заключи, че банковите разписки вероятно бяха документ, пазен от Ено за вид разплащателна операция. Той бързо разлисти пликовете, за да намери последния. Не откри по-нов от края на осемдесетте.
— А тези пликове? Кога спря да ги получава?
— Отговорът е в това, което виждате пред себе си. Нямам представа какво означават, а и Олив не знаеше навремето, когато пробиха касетката на сейфа.
— Пробили са касетката?
— Да, след смъртта му. Олив не беше указана като собственик на сейфа. Само той. Не можахме да намерим ключа му. Затова се наложи да го пробият с дрелка.
— Там имаше и пари, нали?
Тя помълча, сякаш се чудеше дали няма да изиска и тях.
— Малко. Обаче сте закъснели, те вече са похарчени.
— Това не ме интересува. Колко бяха?
Тя присви устни и се престори, че се мъчи да си спомни. Като актриса изобщо не я биваше.
— Хайде де. Не съм дошъл тук за парите и не съм от социалните служби.
— Около осемнадесет хиляди.
Отвън изсвири клаксон. Таксиметровата шофьорка започваше да се изнервя. Бош погледна часовника си. Трябваше да тръгва. Пусна пликовете в кашона.
— А сметката му в Спестовната каса на Невада? Там колко имаше?
Въпросът бе зададен напосоки, основан на предположението, че трансферите от Шермън Оукс се извършваха за сметката на Ено. Шивон пак се поколеба с отговора. Закъснението бе отбелязано с повторно оглушително бибипкане.
— Някъде около петдесет. Но повечето от тях също отидоха. Грижите около Олив струват скъпо, нали знаете?
— Да бе, обзалагам се, че е така. Между това и с двете пенсии сигурно е доста тежко. — Бош изрече забележката с целия сарказъм, на който бе способен. — Но се обзалагам, че и вашите сметки не са съвсем тънички.
— Вижте какво, господине, не знам за кого се мислите, но аз съм единственият човек, който й е останал на този свят и се грижи за нея. Това струва нещо.
— Жалко, че самата тя няма как да реши колко точно струва. Отговорете ми само на още един въпрос и се омитам оттук, за да можете спокойно да съдирате от нея каквото можете… Коя сте вие? Не сте нейна сестра. Коя сте?
— Това не е ваша работа.
— Вярно. Но мога да се постарая да стане.
Лицето й придоби такъв израз, сякаш Бош току-що беше наранил деликатните й чувства, но после сякаш част от самоуважението й се възвърна. Която и да беше, тя се гордееше със себе си.
— Питате ме коя съм? Аз съм най-доброто, което той имаше в живота си. Двамата с него прекарахме дълги години заедно. Тя притежаваше венчалната му халка, но аз имах сърцето му. Към края, когато и двамата остаряха и това вече нямаше значение, спряхме да се преструваме и той ме доведе тук. Да живея при тях. Да се грижа за тях. Така че да не сте посмели да ми казвате какво заслужавам и какво не.
Бош просто кимна. Някак си, независимо колко отвратително звучеше цялата история, той изпита известно уважение към нея, задето беше казала истината. А беше убеден, че е истина.
— Кога се срещнахте?
— Вие казахте само един въпрос.
— Кога се срещнахте?
— По времето, когато той беше във „Фламинго“. Двамата работехме там. Аз бях крупие. Както вече казах, той беше охрана. — Никога ли не ви е говорил за Ел Ей, не е ли споменавал някои случаи, хора, които е познавал там?
— Не, никога. Казваше, че това е приключена глава от живота му.
Бош посочи с пръст пликовете в кашона.
— Името „Маккег“ означава ли нещо?
— Не и за мен.
— Ами тези сведения за банковата сметка?
— До деня, в който отворихме онзи сейф, не бях виждала нищо от тези неща. Даже не знаех, че е имал влог в Спестовната каса. Клод си имаще своите тайни. Даже и от мен.
30
На летището, Бош се разплати за таксито и си проправи път в централното фоайе с пътната чанта и кутията с папки и документи в ръце. Влезе в един от магазините във вътрешността, купи си евтина чанта от конопено платно и прибра в нея нещата от кашона. Чантата не беше голяма и не му се наложи да я регистрира. Отстрани на сака беше изписано „Лас Вегас — град на слънцето и забавленията!“ Имаше и знак на компанията, изобразяващ залязващо зад две зарчета слънце.
Като стигна до своя ръкав, забеляза, че има още половин час до качването в самолета, затова потърси кресла, които да са колкото се може по-отдалечени от какофонията на електронните автомати в центъра на овалното фоайе.