Шосе номер 10 трябваше да бъде отворено чак на другия ден, затова той пропусна отбивката, продължи по 405 нагоре, над планината Санта Моника и към Долината. Пое по по-дългия път, защото смяташе, че така ще стигне по-бързо. Освен това имаше пощенска кутия в Студио Сити, която използваше, откакто в пощата отказаха да доставят пратки на запечатана постройка, предназначена за събаряне.
Прехвърли се на магистрала номер 101 и както очакваше, се натъкна на плътна стена от коли, които се придвижваха сантиметър по сантиметър по шестте ленти. Остана в колоната, докато нетърпението му не надделя. Излезе от нея през булевард „Колдуотър“ и подкара по обходните улици. На Мунпарк Роуд мина покрай няколко блока, които още не бяха съборени или поправени, а червените и жълти ленти, които ги опасваха, бяха избелели от месеците, прекарани под слънцето. По някои от прокълнатите сгради имаше надписи като „500$ ще ви нанесат вътре!“ или „Нов модел“. По протежението на една от запечатаните с червено сгради имаше красноречиви пукнатини във всички посоки и някой бе написал със спрей отстрани изречение, което се приемаше от много хора като епитафия на целия град в месеците след земетресението:
„Дебелата дама си е изпяла песента.“
Имаше дни, в които на човек му се струваше, че това е самата истина. Обаче Бош се опитваше да запази вярата си. Някой все трябваше да го прави. Във вестниците пишеха, че потокът, напускащи града, е по-голям от този на пристигащите. Няма значение, помисли си Бош, аз оставам.
Сви към „Вентура“ и спря пред частна служба с пощенски кутии. В неговата кутия имаше единствено сметки и рекламни брошури. Отби се през деликатесен магазин и си поръча специалитета, пуйка върху бял хляб с авокадо и зелен фасул за вкъщи. После кара по „Вентура“, докато не премина в Кахуенга и зави по „Удроу Уилсън“, който го отведе нагоре по хълмовете към дома му. На първия завой му се наложи да намали, за да мине покрай една полицейска кола по тесния път. Махна с ръка за поздрав, макар да знаеше, че те не го познаваха. Вероятно бяха от участъка на Северен Холивуд. Колегите му не отговориха на поздрава.
Спази обичайната си практика и паркира на няколко преки от къщата, след което се върна пеш. Реши да остави сака в багажника, защото мислеше, че може да му потрябва долу в центъра. Тръгна по улицата към къщи с пътната си чанта в едната ръка и плика със сандвича в другата.
Щом стигна до гаража, забеляза патрулна кола, която приближаваше по пътя. Загледа се в нея и забеляза, че бяха същите двама, които бе подминал по-долу. По някаква причина те бяха обърнали. Изчака на ръба на тротоара, като си мислеше, че може би щяха да го помолят да ги упъти към някакъв адрес или да поискат обяснения за махването му, а и не желаеше да го виждат как влиза в предназначена за събаряне къща. Обаче колата мина покрай него без никой от двамата полицаи вътре да го удостои с поглед. Шофьорът не сваляше очи от пътя, а този до него говореше нещо в радиостанцията. Сигурно проверяваха нещо по сигнал, помисли си Бош. Изчака колата да завие в следващата пресечка и чак тогава тръгна към задния вход на къщата си.
След като отвори вратата към кухнята, Бош веднага усети, че нещо не е наред. Направи две крачки напред, преди да разпознае какво бе то. В къщата имаше непознат мирис, или поне в кухнята. Аромат на парфюм, реши той. Не, поправи се, по-точно одеколон. Мъж, който употребяваше одеколон, бе идвал в къщата или все още се намираше в нея.
Бош тихо постави пътната чанта и плика със сандвича на пода и посегна към кръста си. Старите навици умират трудно. Пистолетът му още не беше у него, а знаеше, че резервният бе на рафта в гардероба близо до предната врата. За миг си помисли да хукне навън в опита да догони патрулната кола, но прецени, че тя навярно отдавна се бе отдалечила.
Вместо това тихо отвори едно чекмедже и извади малък нож. Там имаше и с по-дълги остриета, но с по-малките се боравеше по-лесно. Пристъпи към арката, която водеше от кухнята към предната част на къщата. Спря на прага, все още извън полезрението на когото и да било там, наведе глава напред и се ослуша. Чуваше приглушеното съскане на движението по магистралата долу зад хълма, но не долавяше никакъв звук от вътрешността на къщата. Мина почти цяла минута в пълна тишина. Тъкмо щеше да излезе от кухнята, когато чу нещо. Тихо шумолене на плат. Вероятно някой прекръстосваше крака. Разбра, че в дневната го чакат. И вече знаеше, че те знаят, че той знае.
— Детектив Бош — прозвуча глас в смълчаната къща, — безопасно е. Можете да влезете.