Не получи никакъв отговор. Ървинг се изправи и другите го последваха. Сайзмор задържа папката със следствените документи в ръката си. Щеше да я вземе. Брокман отиде до кухнята, взе пътната чанта на Бош и тръгна към вратата.
— Хари, защо не дойдеш с Ърл и мен? — каза Ървинг.
— Защо не се срещнем направо в центъра.
— Ще пътуваш с мен.
Това бе изречено строго. Отхвърляше всякакви по-нататъшни пазарлъци. Бош вдигна ръце в знак, че се предава, разбирайки, че няма друг избор, и тръгна към вратата.
Бош седеше на задната седалка в колата на Сайзмор, точно зад Ървинг. Вглеждаше се през прозореца, докато слизаха по хълма. Пред очите му непрекъснато се мержеелееше младото лице на журналистката. Нетърпеливостта й я беше убила, но Бош не можеше да се отърси от чувството за собствената си вина. Той бе посял семената на загадъчното в съзнанието й и те се бяха разраснали, така че тя не бе могла да им устои.
— Къде са я намерили? — попита той.
Срещна пълно мълчание. Не можеше да проумее защо не му казваха нищо, особено Ървинг. В миналото заместник-началникът на полицейското управление го бе карал да си мисли, че помежду им съществува поне разбирателство, ако не симпатия.
— Казах й да не предприема нищо — рече той. — Казах й да си наляга парцалите за няколко дни.
Ървинг се извърна леко назад, така че да вижда отчасти Бош.
— Детектив, нямам понятие за кого или за какво говорите.
— За Кийша Ръсел.
— Не я познавам.
Той отново се обърна напред. Бош се озадачи. Имената и лицата отново започнаха да се нижат пред очите му. Добави и Джасмин към тях, но после я отхвърли като възможност. Тя не знаеше нищо за разследването му.
— Маккитрик?
— Детектив — изрече Ървинг и отново опита да се обърне към него. — Разследваме убийството на лейтенант Харви Паундс. Другите имена не са замесени. Ако смятате, че би следвало да се свържа с тези хора, уведомете ме.
Бош бе прекалено поразен, за да отговори. Харви Паундс? В това нямаше никакъв смисъл. Та той нямаше нищо общо със случая, даже не знаеше за него. Паундс никога не излизаше от кабинета си, как тогава е могъл Да се изложи на опасност? В този миг истината го връхлетя като кофа с ледена вода. Проумя. Видя смисъла. И в мига, в който разбра, че има смисъл, осъзна собствената си отговорност, както й сериозността на положението си.
— Да не съм…
Не успя да довърши изречението.
— Да — отвърна Ървинг. — Засега си заподозрян. Може би вече ще млъкнеш и ще изчакаш, докато стигнем в управлението и уредим официално разговора.
Бош опря чело на прозореца и затвори очи.
— О, Господи…
В този момент осъзна, че с нищо не беше по-добър от онзи тип Брокман, който беше пратил полицая „в гардероба“. Защото дълбоко в сърцето си Бош знаеше, че беше отговорен за случилото се. Не знаеше нито как, нито кога бе станало, но беше убеден, че е така.
Причинил бе смъртта на Харви Паундс. И носеше неговата полицейска значка в джоба си.
32
Бош не възприемаше почти нищо от това, което ставаше около него. След като пристигнаха в управлението, го ескортираха до кабинета на Ървинг на шестия етаж и го настаниха на един стол в заседателната зала до него. Остана там сам за половин час, след което Брокман и Толивър влязоха в стаята. Брокман зае стола точно срещу Бош, а Толивър седна от дясната страна на Хари. От факта, че бяха на територията на Ървинг вместо в помещенията на Отдела за вътрешни разследвания, на Бош му стана ясно, че заместник-началникът искаше да запази пълен контрол върху положението. Ако се окажеше, че действително се отнася за убийство на полицай от полицай, щеше да му е необходимо да упражни цялата си власт, за да не го изпусне да проникне през стените на управлението. От това можеше да се получи обществен скандал с мащабите на случая „Родни Кинг“.
Сред мъглявината, която го заобикаляше, и накъсаните представи за мъртвото тяло на Паундс една настойчива мисъл най-сетне прикова вниманието на Бош: самият той бе в много лошо положение. Каза си, че не бива да се оттегля в черупката си. Напротив, трябваше да бъде нащрек. Мъжът, който седеше срещу него, би бил неизказано доволен, ако успееше да лепне убийството на Бош, и бе готов да стигне до всякакви крайности, за да го постигне. Бош знаеше, че не бе убил Паундс в прекия, физически смисъл на думата, но това не бе достатъчно. Трябваше да се брани. Затова реши, че няма да разкрива нищо пред Брокман. Щеше да бъде толкова твърд, колкото всеки от присъстващите. Прокашля се и започна преди Брокман да заговори.
— Кога е станало?
— Тук аз задавам въпросите.
— Мога да ти спестя време, Брокман. Кажи ми кога е станало и аз ще ти кажа къде съм бил по това време. Така ще приключим по-бързо. Разбирам защо съм заподозрян. Не мога да те виня, обаче си губиш времето.