Брокман не отвърна нищо в последвалата тишина, затова Бош продължи:
— Виждаш ли, не си си свършил работата както трябва. Според мен прекрасно знаеш, че хората, които работят в този участък, смятат типовете като теб за най-големите боклуци в управлението. Уважават повече даже онези, които затварят зад решетките. И ти го знаещ, Брикман, затова не си благоволил да отидеш при тях. Вместо това вярваш на приказките на един старец и вероятно даже още не си знаел за смъртта на Паундс, когато си говорил с него.
От начина, по който Брокман бързо извърна очи, Бош разбра, че го е заковал. Вдъхновен от победата си, се изправи и тръгна към вратата.
— Къде отиваш?
— Да пия вода.
— Джери, иди с него.
Бош се поспря на прага и се обърна назад.
— Какво, да не би да си мислиш, че ще избягам, Брокман? Ако действително си го мислиш, значи изобщо не си наясно с мен. Ако го мислиш, значи изобщо не си се подготвил за този разговор. Защо не дойдеш някой ден при мен в Холивуд да те науча как се разпитват заподозрени в убийство. Безплатно.
Бош излезе, а Толивър тръгна след него. Отиде до чешмичката в коридора, пи дълго, после избърса устата си с ръка. Беше нервен, уплашен. Не знаеше колко време щеше да мине, преди Брокман да прозре играта му.
Докато крачеше обратно към залата, Толивър мълчаливо вървеше на три крачки зад него.
— Още си млад — каза Бош през рамо. — Може и да има спасение за теб, Толивър.
Влезе в заседателната зала в момента, когато Брокман влизаше през другата врата. Бош знаеше, че това бе директен вход към кабинета на Ървинг. Веднъж бе водил разследване на сериен убиец в това помещение и под чехъла на Ървинг.
Двамата мъже отново заеха местата си един срещу друг.
— Добре — подхвана Брокман, — сега ще прочета правата ти, детектив Бош.
Той извади малко картонче от портфейла си и изчете поправката „Миранда“. Сега вече Бош със сигурност знаеше, че разговорът се записва. Това бе нещо, което биха искали да имат на лента.
— И така — каза Брокман, след като свърши, — съгласен ли си доброволно да отстъпиш правата си и да поговориш с нас за това положение?
— А, значи вече стана положение? Мислех, че ставаше дума за убийство. Аха, ще отстъпя.
— Джери, иди и донеси бланка. Нямам у себе си. Джери стана и излезе през вратата към коридора. Бош долови звука от забързаните му стъпки по балатума, после се чу шум от отваряща се врата. Щеше да слезе по стълбите към стаите на ОВР на петия етаж.
— Хм, да започнем с…
— Не искаш ли да изчакаме свидетелят ти да се върне? Или това тук се записва тайно без мое знание?
Това моментално обърка Брокман.
— Да, Бош, това… се записва. Но не тайно. Преди да започнем, те уведомихме, че ще записваме.
— Сполучливо замазване, лейтенант. Тази, последната реплика, наистина си я биваше. Ще трябва да я запомня.
— Сега нека преминем на…
Вратата се отвори и в стаята влезе Толивър с лист в ръка. Подаде го на Брокман, който погледна, за да се увери, че е точният формуляр, и го плъзна през масата към Бош. Хари грабна химикалката и чевръсто надраска подпис на съответния ред. Беше запознат със съдържанието на бланката. Плъзна я обратно и Брокман я отмести, без да я поглежда. Така и не забеляза, че подписът, оставен от Бош, бе „Майната ти.“
— Добре, да пристъпим по същество. Бош, осведомете ни за местонахождението си през последните седемдесет и два часа.
— Не искате ли първо да ме претърсите? Какво ще кажеш, Джери?
Бош се изправи и разтвори пешовете на сакото си, за да могат да видят, че не е въоръжен. Сметна, че като ги подразни с това, те ще направят точно обратното и няма да го претърсят. Полицейската значка на Паунд в джоба му бе доказателството, което по всяка вероятност би го закопало, ако я откриеха.
— Сядай, Бош! — излая Брокман. — Няма да те претърсваме. Опитваме се да бъдем максимално толерантни с теб, но ти само утежняваш нещата.
Бош седна на мястото си, временно успокоен.
— Сега просто ни кажи къде си бил. Нямаме цял ден на разположение.
Бош се замисли. Изненада го дължината на периода от време, който искаха да покрият. Седемдесет и два часа. Запита се какво ли беше станало с Паундс и защо не бяха способни да стеснят в по-точни граници времето на настъпване на смъртта.
— Преди седемдесет и два часа. Ами преди седемдесет и два часа беше петък следобед и аз бях в Китайския квартал в сградата на петдесет-едно-петдесет. Което ми напомня, че трябва да съм там след десет минути. Тъй че, момчета, ако ме извините…