— Не искам да проверяват разказа ми. Не искам да забърквам онези хора.
— Ами малко е късно за това. Той знае, че си се захванал с нещо.
— Откъде?
— Когато ми се обади, за да ме извика тук, той спомена папката с документи по случая с майка ти. Следствието за смъртта й. Каза, че е била намерена в дома ти. Освен това каза, че там са открили и кутията с веществените доказателства…
— И?
— И ме попита дали знам за какво са ти.
— Значи все пак е искал да разкриеш естеството на разговорите ни.
— По заобиколен начин.
— На мен изобщо не ми звучи заобиколно. Той спомена ли направо, че става дума именно за случая на майка ми?
— Да.
— Ти какво му каза?
— Казах му, че не е редно да обсъждам с никого конкретни факти от сеансите. Това никак не го задоволи.
— Не съм изненадан.
Последва нова вълна от мълчание. Нейният поглед започна да блуждае из стаята. Очите на Бош останаха приковани в лицето й.
— Слушай, какво знаеш за случилото се с Паундс?
— Почти нищо.
— Ървинг сигурно ти е казал нещо. Убеден съм, че си го питала.
— Каза ми, че тялото на Паундс е било намерено в багажника на колата му в неделя вечерта. Предполагам, че е бил там от известно време. Един ден може би. Шефът каза, че той е… че по тялото е имало следи от мъчения. Особено садистични травми, така каза. Не навлезе в подробности. Измъчвали са го, докато е бил още жив. Знаели го със сигурност. Каза, че е минал през много болка. Искаше да знае дали ти си такъв тип човек, който би могъл да го извърши.
Бош премълча. Мислено си представяше сцената на престъплението. Връхлетя го унищожително чувство за вина и за миг едва не получи пристъп на гадене.
— За нищо на света, отвърнах аз.
— Моля?
— Казах му, че не би могъл да извършиш подобно нещо.
Бош кимна. Ала мислите му вече бяха на километри оттук. Това, което се беше случило с Паундс, започваше да придобива ясни очертания и Бош носеше вината за задвижването на тези събития. Макар и невинен в юридическия смисъл на думата, той бе морално отговорен. Презирал бе Паундс и имаше по-ниско мнение за него, отколкото за някои от убийците, които бе виждал през живота си. Ала бремето на вината се бе стоварило върху него. Прокара длан през лицето и косата си. Тялото му се разтресе.
— Добре ли си? — попита Хинойъс.
— Да.
Бош извади пакета си с цигари и започна да пали една със запалката си „Бик“.
— Хари, по-добре недей. Не се намираме в моя кабинет.
— Изобщо не ми пука. Къде са го намерили?
— Моля?
— Паундс! Къде е бил намерен?
— Не знам. Имаш предвид къде е била колата? Не знам. Не попитах.
Тя го загледа и забеляза, че ръката му с цигарата трепереше.
— Добре, Хари, това е. Какво има? Какво става?
Бош се взря в нея и кимна.
— Добре, искаш да научих? Аз го направих. Аз го убих. Лицето й мигновено реагира, сякаш беше очевидец на убийството и самата тя бе опръскана с кръв. Гримасата бе ужасна. Отвратена. Тя даже се дръпна назад в стола си, сякаш й беше необходим всеки сантиметър, който би могъл да я отдели от него.
— Ти… Искаш да кажеш, че тази история за Флорида е…
— Не. Нямах предвид, че аз съм го убил. Не със собствените си ръце. Имах предвид това, което направих, това, с което съм се захванал. Аз причиних убийството му. Да, аз го предизвиках.
— Откъде знаеш? Не можеш да си сигурен, че…
— Сигурен съм. Повярвай ми, съвсем сигурен съм. Той извърна очи от нея и погледна една картина на стената. Беше пейзаж на морски бряг. Пак погледна Хинойъс.
— Странното е, че… — започна той, но не довърши. Просто поклати глава.
— Кое?
Той се изправи и протегна ръка, за да загаси угарката в черната пръст на саксията.
— Кое е странното, Хари?
Той отново седна и я погледна.
— Най-цивилизованите хора в света, тези, които се прикриват зад култура, изкуство или политика… даже и зад закона, те са тези, с които човек трябва да внимава най-много. Те притежават идеалното прикритие, разбираш ли? Обаче са най-коварните. Те са най-опасните хора на планетата.
34
На Бош му се струваше, че този ден никога няма да свърши и че никога няма да излезе от заседателната зала. След като Хинойъс си тръгна, дойде ред на Ървинг. Той влезе мълчаливо, зае мястото на Брокман, скръсти ръце на масата и не каза нищо. Изглеждаше раздразнен. Бош си помисли, че може би е надушил дима от цигарата. На него не му пукаше особено, но все пак мълчанието го притесняваше.