— Слушай, драги — подхвана той. — Онова за мидите май го схванах, горе-долу си представям и случката с ананаса и баба ти…
— Леля ми — уточни Старшият наставник.
— Леля ти. Но… Как тъй и скаридите станаха опасни?
— Ха, нека ти падне на главата цял сандък скариди, да видим дали ще ти хареса. На моя вуйчо никак не му се отрази добре, повярвай ми!
— Аха, това вече е друго. Важно правило за безопасност. Всички да внимават с разни сандъци на онзи бряг. И повтарям — не отиваме на почивка! Разбрахте ли?
— Да! — възкликнаха магьосниците като един.
Разбраха го много добре.
Ринсуинд се събуди с писък, за да спази традицията.
Чак тогава видя мъжа, който се взираше в него.
Седеше с кръстосани крака на фона на розовеещото от зората небе. Беше черен. Не тъмнокафяв, не и синкав, ами черен като космическата пустош. В тази земя хората направо се препичаха.
Ринсуинд се надигна и обмисли дали да не посегне към тоягата си. Отказа се. До мъжа в земята бяха забити две копия. А аборигените боравеха особено умело с копията, защото ако не успееха да улучат бягащите бързо твари, оставаше им да се хранят с бавно пълзящите. Освен това непознатият държеше бумеранг, и то не от играчките, които долитат обратно. Този беше от големите и тежките, съвсем леко извит. Такива бумеранги не се връщаха при хвърлящия, защото накрая щръкваха от гръдния кош на плячката. На идеята за дървени оръжия би се присмивал само онзи, който още не е виждал какви дървета растат тук.
И макар да беше нашарен с пъстри ивици, имаше зловещо делови вид.
Ринсуинд се постара да изглежда безобиден. Не се наложи да се преструва.
Мъжът го зяпаше насред дразнещата тишина, която просто си проси да я запълниш със звуци. А Ринсуинд идваше от култура, където нямаш ли какво да кажеш, тутакси започваш да бърбориш.
— Ъ-ъ… Аз… голям брат… е, поне брат… от страна… По дяволите, как му казвате… — Примири се и вдигна поглед към синьото небе. — Времето пак е хубаво.
Мъжът като че въздъхна, пъхна бумеранга под ивицата животинска кожа, която заместваше колан — впрочем единственото му облекло, — и се изправи. Взе от земята кожена торба, метна я на рамо, прибра си копията и тръгна между камъните, без да се озърне.
Държанието му би могло да се сметне и за невъзпитано, Ринсуинд обаче винаги се радваше да види гърба на тежковъоръжен непознат. Разтърка си очите и се замисли за крайно неприятната задача да усмирява ритуално закуската си.
— Искаш ли кльопачка? — прошепна нечий глас.
Ринсуинд се огледа. Наблизо беше дупката, от която изкопа снощната си вечеря. Иначе чак до хоризонта имаше само опърпани храсти и горещи червени скали.
— Ама аз май изрових почти всичко вчера — изрече нерешително.
— Не бе, пич. Дойдох да ти снеса тайната как да си имаш готина кльопачка в тая пустош. Щото, пич, винаги се намира нещо вкусничко, ако знаеш къде да търсиш.
— Ей, загадъчен глас, откъде накъде говориш моя език?
— Няма такова нещо. Ти разбираш моя. Трябва да те охраним малко. Ще ти попея и ще станеш страхотен търсач на кльопачка.
— Харесва ми и каквото намирам — поклати глава Ринсуинд.
— Ти само си стой и не шавай.
Невидимият източник на гласа като че започна да си мрънка някаква мелодийка под носа.
А Ринсуинд в края на краищата беше магьосник. Е, не от най-способните, затова пък имаше изострен усет за магии. А песничката въздействаше странно.
Косъмчетата на ръцете му сякаш се опитваха да пропълзят по кожата, а вратът му се препоти. Ушите му изпукаха, околността май се завъртя.
Той се вторачи в земята. Видя краката си. Е, поне почти сигурно бяха неговите крака. Стояха си върху червената спечена пръст и не помръдваха. Движеха се нещата край него. Ринсуинд беше уверен, че не му се вие свят. Изглежда на света наоколо му се виеше свят.
Песничката спря, но остана ехо в собствената му глава, все едно думите са били само сянка на нещо несравнимо по-съществено.
Ринсуинд стисна клепачи и пак отвори очи.
— Ами… добре беше. Запомня се, да знаеш.
Не виждаше никъде събеседника си, затова говореше с натъртената учтивост, която дължиш на вероятно въоръжен човек, вероятно застанал зад гърба ти.
Завъртя се рязко на пети.
— Предполагам, че вие… ъ-ъ… е трябвало да отидете някъде по своите работи? — обърна се към прозрачния въздух. — Ей, къде сте? — Дори насекомите се бяха смълчали. — А, между другото… да сте виждал сандък с крачета? Съвсем случайно, разбира се? — Опита се да надникне зад един храст. — Не е особено важно, просто си държа в него чистото бельо.
Безмерната тишина съдържаше и красноречивото мнение на Вселената за чистото бельо.