Пондър Стибънс човъркаше корков филтър. И откри вътре малко пръстенче от…
— Семена! — ахна той. — Ама как е възможно?…
Обвитият в пушилка Декан се взираше хищно в една лоза наблизо.
— А не ви ли се струва, че онези семенници са учудващо правоъгълни?
— Опитай — разреши му Ридкъли.
Кафявата ципа бе обелена сръчно.
— Аха, бисквити — промърмори Деканът. — С шоколад са страхотни.
— Ъ-ъ… — посочи Пондър.
Точно под храста се мъдреха чифт ботуши.
Ринсуинд плъзна пръсти по повърхността на скалата. Земята се разтресе отново.
— Това пък защо става?
— О, някои твърдят, че е земетресение, други казват, че причината е в разсъхването на земята, трети смятат, че огромна змия фучи устремно под нас.
— И кое обяснение е правилното?
— Въпросът ти е неправилен.
Те несъмнено изглеждаха като магьосници. Имаха набиващата се на очи конична форма, позната на всекиго, който дори веднъж се е завъртял из Невидимия университет. И държаха жезли. Дори с примитивните си подръчни средства древният художник бе успял да изобрази и топчестите им върхове.
Да, но преди трийсетина хиляди години Невидимият университет не е съществувал…
Чак сега Ринсуинд за пръв път обърна внимание на рисунката в самото дъно на пещерата. И върху нея имаше множество охрени отпечатъци от длани, сякаш — подозрението се прокрадна в ума му — някой си е въобразил, че може да задържи образа върху скалата, да не допусне излизането му в света. Ама че глупост!
Избърса прахоляка от скалата.
— О, не… — смънка той.
Беше продълговат сандък. Художникът не бе овладял общоприетите похвати за перспектива и въпреки това личеше, че се е помъчил да изобрази стотиците крачета.
— Това е моят Багаж!
— Все същата история, нали? — подхвърли Мърморко иззад гърба му. — Ти си пристигаш невредим, пък вещите ти се запиляват в друга страна.
— И хиляди години в миналото, а?
— Значи се превръщат в ценна реликва.
— Само че дрехите ми са в този сандък!
— Вероятно ще са много модерни в онази епоха.
— Нищичко не разбираш! Това е вълшебен сандък! Би трябвало да е навсякъде с мен!
— Не бих се учудил, ако е, където си ти, но не и когато…
— Какво?! А, схванах…
— Не ти ли втълпявах досега, че пространството и времето съвсем са се разбъркали? Почакай само да се отправиш на пътешествието си и ще видиш какво ли не. Има места, където се случват няколко времена наведнъж, другаде пък е трудно да се каже, че има някакво време. Срещат се и времена, за които не се знае къде са. А ти трябва да подредиш всичко, ясно?
— Все едно редя пасианс, тъй ли?
— Ъхъ.
— Немислимо!
— Между нас да си остане, но щях да кажа същото за теб. Ти обаче ще го направиш. Хайде, съсредоточи се. — Мърморко вдиша дълбоко. — Знам, че ще успееш, защото вече си го сторил.
Ринсуинд притисна длани към слепоочията си.
— Нали ти казах, че пространството и времето не ги бива много тук — търпеливо изрече кенгуруто.
— И вече съм спасил страната, а?
— Ъхъ.
— Ох, олекна ми. Е, не беше особено трудно. И не искам кой знае какво — може би медалче или благодарност от населението. Малка пенсия, да речем, или пък обратен билет… — Ринсуинд се вторачи печално в създанието. — Но няма да получа нищо, нали?
— Няма. Защото…
— … още не съм го направил.
— А така те искам! Ориентираш се без грешка! Трябва да отидеш и да свършиш каквото знаем, че си сторил, защото вече си го направил. Всъщност ако фактът не беше налице, аз нямаше да съм тук, за да осигурявам сбъдването му. Затова си длъжен да се постараеш.
— Ще преодолявам ли ужасни и опасни препятствия?
Кенгуруто махна с лапа.
— И от това ще има по мъничко.
— Ще прекосявам ли безбройни мили изгорена дива пустош?
— Няма как да стане иначе. Друг терен не ни се намира наоколо.
Ринсуинд се поободри от следващия си въпрос.
— И ще срещна ли съратници, чиято сила и ловкост ще ми бъдат от неоценима полза?
— Хич не се надявай.
— Случайно няма ли да получа вълшебен меч?
— И какво, ако смея да попитам, ще го правиш?
— Да, уви. Вярно. Да забравим за вълшебния меч. Все пак трябва да имам нещо. Наметало за невидимост, отвара за могъщество или каквото там се сетите…
— Господинчо, тия благини са за онези, които знаят как да си служат с тях. Ще разчиташ на собствената си изобретателност.
— Без нищо друго? Що за приключение ми предлагаш? А някакви мъдри съвети или поне намеци?
— Вероятно ще ти се наложи да пиеш бира — неохотно призна кенгуруто и се сви в очакване на бурно възмущение.
— А, нямам нищо против — увери го Ринсуинд. — Това поне го умея. В каква посока трябва да се отправя?