— Ще я откриеш, не се притеснявай.
— А когато стигна там, накъдето ще се запътя, какво ще се иска от мен?
— Ами… то ще си е очевидно, нали?
— И как ще узная, че съм си свършил работата?
— Мокрото ще се завърне.
— Кое мокро?
— Ще завали.
— Защо ли се заблуждавах, че тук никога не вали? — промърмори Ринсуинд.
— Ето, видя ли? Бях уверен, че умът ти е като бръснач.
Слънцето залязваше. Скалните ръбове по отвора в тавана на пещерата червенееха. Ринсуинд ги позяпа и стигна до храбро решение.
— Не съм човек, който ще стои настрана, когато съдбата на цели страни виси на косъм. Да не ми е името Ринсуонд, ако не потегля утре заран да сторя онова, което вече съм извършил!
— Ринсуинд — благоразумно го поправи кенгуруто.
— Тъй, де…
— Добри слова, пич. Щом си се престрашил, на твое място бих поспал. Утре може да си доста зает и да не ти остане време.
— Няма да се покажа недостоен, когато ме зове дългът — заяви Ринсуинд.
Бръкна в изкорубен изгнил дънер и след кратко ровене измъкна блюдо с варени картофки и яйца. Десет минути по-късно се изтегна на пясъка с дънера под главата си и се загледа в аленото небе. Вече блещукаха няколко звезди.
Май имаше нещо… О, да. Кенгуруто се излежаваше от другата страна на дълбокия гьол.
Ринсуинд надигна глава.
— Спомена за сътворението на това място…
— Ъхъ.
— Само че аз съм се срещал със Създателя. Един такъв тантурест. Сам си прави дори снежинките.
— Я глей… И кога си го срещал, ако смея да попитам?
— Когато правеше света, ако толкова искаш да знаеш.
Ринсуинд се въздържа да спомене, че тогава захвърли един недояден сандвич в езерце с първична слуз. На никого не му е приятно да чуе, че е еволюирал от нечий обяд.
— Доста обикалям — реши да добави след малко.
— Е, едва ли същият е стъкмил това местенце — отсъди Мърморко. — Станало е доста по-късно.
— Това възможно ли е?
— А защо не?
— Ами защото не е като да надстроиш жилищен етаж над конюшните, нали? Да бе, представям си — някой си обикаля нехайно след сътворението и подпъхва скришом допълнителен континент.
— Пич, непрекъснато стават такива щуротии — увери го кенгуруто. — Световната гадост, сещаш ли се? Пък и какво му е нередното? Разните там създатели като оставят безбрежни океанища незапълнени, все някой трябва да цвъкне още нещо. И за света е добре — освежава му се изгледът, пълни се с нови идеи и възможности.
Ринсуинд пак се загледа в звездите. Споходи го видение как някой броди от свят на свят и добавя дреболии — например континенти, — когато всички са се вторачили в по-интересна случка.
— Ха, олял се е! — прихна по едно време. — Аз поне нямаше да направя всички змии смъртоносни, а паяците — по-отровни и от тях. И на почти всички твари е пришил джобове на живо. Що за приумица!
— Обикновена — отвърна Мърморко, който едва се различаваше в мрака.
— И доста ли допълнителни земи е поразхвърлял насам-натам, а?
— Ъхъ.
— Защо?
— За да е сигурен, че поне с една не се е оплескал. И винаги добавя кенгурута. Нещо като подпис.
— Този Създател няма ли си име?
— Цък. Той е просто мъжът, който е нарамил торбата с цялата Вселена в нея.
— Кожена торба ли?
— За същия приказвам.
— Цялата Вселена в една малка торба, тъй ли?
— Ъхъ.
Ринсуинд отпусна глава на дънера.
— Добре, че не съм вярващ. Голяма бъркотия.
След пет минути захърка тихичко. Половин час по-късно завъртя глава едва забележимо. Кенгуруто май не беше наблизо.
С пъргавина, надминаваща всякакви предишни постижения, той се покатери вихрено по купчините камънаци, метна се над ръба на дупката и отпраши в тъмната пещ на нощта.
Набеляза си наслуки една звезда и ускори крачка, без да обръща внимание на невидимите храсти, които го шибаха по голите крака.
Ха!
Нямаше да се покаже недостоен, когато го зове дългът. Изобщо нямаше да им се покаже пред очите.
В пещерата по водата плъзнаха вълнички и се плиснаха върху пясъка.
А на стената имаше древна рисунка на кенгуру в бяло, червено и жълто. Художникът се бе опитал да постигне онова, което е осъществимо само при наличието на осем измерения и мощен ускорител на частици. Бе пожелал да включи в картината не само сегашното кенгуру, но и миналото, и бъдещото. Накратко — не външността, а същността на кенгуруто.
Докато избледняваше, то се хилеше.
Сред сложните условности, които оформяха същността на разумното двуного, известно на света под името госпожа Уитлоу, беше и правилото, че не съществува неофициална трапеза без съблюдаване на добрите обноски. Когато правеше сандвичи за себе си, тя не забравяше да ги украси със стръкче магданоз. А преди да си сипе чаша чай, разстилаше колосана ленена салфетка в скута си. Не пропускаше и възможността да накипри масата с цветя във ваза върху подложка с приятен пейзаж.