— Какво? Ъ? Хм… Не, нищо ми няма. Пчелите ли? Да, чудесни са.
Погледаха двойка от мъничките създания, които жужаха делово около цъфнал храст в последните лъчи на слънцето. Зад тях оставаха тънички димни струйки.
— Олеле, като ракети са — въздъхна Архиканцлерът. — Наистина изумително.
— Аз обаче се тревожа заради онези ботуши — изведнъж посърна Старшият наставник. — Все едно нещо го е сграбчило и го е отнесло.
— Човече, островът никак не е голям — успокои го Ридкъли. — А досега видяхме само птици, разни дребни кресльовци и безброй буболечки. Как да се завъдят едри свирепи животни на островче, през което можеш да метнеш камък? Може да се е… поразхайтил. И без това е прекалено горещо за ботуши.
— Защо не го зърнахме никъде?
— Ха, притаил се е — подсмихна се Деканът. — Срам го е да се покаже. Да си имаш приятно тропическо островче в кабинета е против правилата на Невидимия университет.
— Нима? — обади се Пондър. — Никой не е споменавал такова правило. Откога е въведено?
— Откакто аз съм принуден да спя в замръзнало легло — мрачно натърти Деканът. — Я ми подайте от онези плодчета с хляб и масло в тях.
— Ууук — изрече Библиотекарят.
— А, драги, приятно ми е да те видя в привичната ти форма — похвали го Архиканцлерът. — Защо не се опиташ да я задържиш по-дълго този път?
— Ууук.
Библиотекарят си седеше кротко до купчина плодове. Не би имал нищо против такава стратегическа позиция, само че в момента дори бананите му вдъхваха опасения. Усещането за нещо нередно продължаваше да го тормози. Дълги и жълти, къси и тантурести, червеникави, дебели и кафеникави…
Вторачи се в останките от рибите. Имаха за вечеря голяма и сребриста, тлъста и червена, мъничка и сива…
— Очевидно някой магьосник е наминал насам и е направил местенцето по-уютно — говореше Старшият дискусионен наставник сякаш отдалеч.
Библиотекарят не го слушаше, а броеше прилежно.
Растението със сливови пудинги, лозата с яйчения крем, шоколадовия кокосов орех… Обърна се да огледа дърветата. Макар вече да знаеше какво търси, не го откриваше никъде.
Старшият наставник млъкна, когато човекоподобното затопурка чевръсто край линията на прибоя, подпирайки се на юмруци. Магьосниците наблюдаваха безмълвно как ровичка из натрупаните от вълните мидички. Върна се с пълни шепи и изсипа победоносно плячката си пред Архиканцлера.
— Ууук!
— Какво има, драги?
— Ууук!
— Да, хубавички са, обаче…
— УУУК!
Библиотекарят май си спомни с какъв вид умове си има работа. Вдигна един пръст нагоре и изгледа въпросително Ридкъли.
— Ууук?
— Май още не схващам…
Щръкнаха два пръста.
— Ууук ууук?
— Не съм сигурен, че…
— Ууук ууук ууук!
Пондър Стибънс се взря в трите изправени пръста.
— Сър, според мен той брои.
— А, старата игричка — ухили се Деканът. — „Колко пръста виждаш?“ Но нали първо трябва да сме пийнали?…
Библиотекарят сочеше разпалено огризките от рибите, другите гозби, мидичките и джунглата. Накрая размаха пръст към небето.
— Ууук!
— Все едно ти е? — опитваше се да налучка Архиканцлерът. — Това е едно голямо място?…
Библиотекарят пак отвори уста и кихна. На пясъка се просна огромна червена раковина.
— Ох… — разочаровано изпъшка Пондър и изведнъж повтори по-силно: — Ох!
— Ама какво ти става и на теб? — разсърди се Деканът.
— Има само по едно — унесено промълви Пондър. — Това се опитваше да ни обясни…
— Какво едно? — изсумтя Ридкъли.
— По едно от всичко, сър. Един-единствен екземпляр от всеки вид.
По-късно си мислеше печално, че изрече чудесна драматична реплика. Слушателите му би трябвало да се спогледат ужасени и да мълвят потресени: „О, но това е самата истина!“ Уви, насреща си имаше магьосници, способни да осъзнават великото само на дребни хапки.
— А бе, човек, не ставай глупав — скастри го Архиканцлерът. — Проклетите мидички са милиони.
— Вярно, сър, но пък се различават помежду си. И от дърветата има само по едно. Да, бананови намерихме навсякъде, но всяко ражда свой вид плодове. И имаше само един цигарен храст, нали?
— Ами пчелите? — заяде се Ридкъли.
— Един-единствен рояк — поклати глава Пондър.
— И безброй други буболечки — намръщи се Деканът.
— Не ми се вярва да видях дори две еднакви.
— Хм, интересно — промърмори Архиканцлерът, — но не разбирам какво се опитваш…
— Сър, ако има само по едно създание от всеки вид — решително го прекъсна Пондър, — къде остава размножаването?
— Стибънс, поне дърветата си растат без тия главоболия.