— Никой да не мърда! — изсъска Пондър. — Повечето влечуги не могат да ви забележат, ако не се движите.
— Уверявам те, младежо, че при скоростта, която ще набера, нищо няма да ме забележи…
Чудовището въртеше глава наляво-надясно, накрая отново се затътри напред.
— Значи не вижда неподвижните неща? — пожела да се увери Архиканцлерът. — И само трябва да почакаме, докато се блъсне в някое дърво?
— Но госпожа Уитлоу още седи до масата! — възкликна Старшият наставник.
Икономката дори безгрижно си мажеше бисквитка с яйчен крем, както подобава на изискана дама.
— Тя дори не го вижда!
Ридкъли нави десния ръкав на робата си.
— Господа, залп от огнени кълба…
— Почакайте! — примоли се Пондър. — Може да е застрашен от изчезване вид!
— За него не знам, но за госпожа Уитлоу е сигурно.
— Но имаме ли право да унищожаваме…
— Абсолютно! — отсече Архиканцлерът. — Ако създателят му е искал да оцелее, щял е да го направи с огнеупорна кожа. На това му казвам аз еволюция, Стибънс.
— Не е ли по-добре първо да го изследваме?…
Страшната твар вече се ускоряваше. Беше изумително бърза за размерите си.
— Ъ-ъ… — запъна се Пондър.
Ридкъли вдигна ръка.
Чудовището спря рязко, подскочи нагоре и изведнъж се сплеска като настъпена от слон топка. Когато се изправи и възвърна външния си вид, изглеждаше оскърбено и стъписано, а не наранено. Пак се сплеска, сви се на руло, мина през поредица интересни, макар и несъмнено болезнени метаморфози и се смали до кълбо с големината на грейпфрут. Накрая с тих и жален звук пльосна на пясъка.
— Е, това вече беше страхотно — призна Архиканцлерът. — Колеги, кой го направи?
Магьосниците се спогледаха.
— Не бяхме ние — вдигна рамене Деканът. — Още секунда и щяхме да го засипем с огнени кълба.
Ридкъли сръга Пондър в ребрата.
— Хайде, де. Върви да го изследваш.
— Ъ-ъ… — Пондър се загледа в сащисаното създание на пясъка. — Само че обектът поне наглед се превърна в голямо пиле.
— Правилно — потвърди Архиканцлерът с тон, който слага край на всякакви дискусии. — Жалко ще е обаче да похабя толкова хубаво огнено кълбо.
Той замахна.
Имаше път.
Или поне голям плосък участък от пустинята със следи от колела по него.
Ринсуинд се вторачи замислено в следите. Пътищата водят нанякъде. И рано или късно свършват на някое място. А когато стигнеш там, обикновено заварваш стени, сгради, пристанища… кораби. Може би дори липса на говорещи кенгурута. Беше готов да повярва, че отсъствието им е белег за високото равнище на цивилизацията.
Не че беше против да бъде спасяван светът или която част от него се нуждаеше от подобна помощ. Само му се струваше, че изобщо не е необходимо той да се заеме с това.
В коя от двете посоки да се отправи? Накрая избра едната и повървя край следите под изгряващото слънце.
След малко в аленеещото небе се открои облак прах, който май наближаваше. Ринсуинд спря с надежда до коловозите.
Накрая под тесния край на пушилката се появи кола, теглена от голям впряг коне. И те бяха черни като колата. Която пък изобщо не забавяше устрема си.
Ринсуинд успя да размаха шапката си тъкмо когато конете профучаха край него.
След малко прахът се слегна, магьосникът се изправи и се повлече замаяно през храсталаците, докато стигна до спрялата кола. Конете го гледаха с подозрение.
Возилото съвсем не беше прекалено голямо за впряг от осем могъщи животни. Само че и то, и те бяха покрити с дърво, кожа и метал. Вероятно в края на деня конете оставаха без сили. Навсякъде стърчаха шипове.
Липсваше обичайната капра, виждаше се само тесен прорез в предницата, покрита с още дървения и всякакви метални късове — парчета от стара печка, прекована на плочи броня, капаци от тенджери и сплескани консервни кутии.
Над прореза стърчеше и някакъв изкривен кюнец, който сякаш се взираше бдително.
— А… здрасти — събра смелост Ринсуинд. — Моля да ми простите, ако съм уплашил конете ви…
Не дочака отговор, затова стъпи върху едното бронирано колело и огледа покрива на колата. Някакъв кръгъл люк бе избутан встрани от отвора, който трябваше да закрива.
Ринсуинд дори не помисли да надникне вътре. Ако главата му се очертаеше на фона на небето, миг по-късно тялото му щеше да се очертае на земята.
Зад него изпука пресъхнала съчка.
Той въздъхна, слезе бавно и се постара да не поглежда назад.
— Предавам се без никакви пазарлъци — каза примирено.
— А така те искам — отвърна му хладнокръвен глас. — Щото туй е арбалет, пич. Я дай да ти видя грозната мутра.