Старци. В това беше проблемът. Пондър не жалеше за някогашните традиции в Университета, защото и той беше към края на третото си десетилетие, заемаше умерено важен пост в достопочтеното учебно заведение, значи ставаше чудесна мишена за ламтежите на някои новаци. Тоест щеше да стане, ако и новаците не седяха нощем пред Хекса, докато очите им започнеха да парят.
И без това не мечтаеше да се издигне в йерархията. Щастието би било пълно за него, ако тези хора можеха да го изслушат поне пет минути, без да вдигат рамене и да мърморят: „Добре си го измислил, Стибънс, само че ние вече опитвахме и нищо не постигнахме.“ Или: „А, откъде ще вземем пари за толкова скъпо начинание?“
Те никога не си правеха труда да научат или да запомнят нещо освен факта, че всичко преди е било много по-добро. Караха се за дреболии като питомците на детска градина и единственият, който казваше нещо смислено, беше орангутан.
Пондър злобно разръчка жаравата в огъня.
Другите магьосници любезно бяха стъкмили за госпожа Уитлоу примитивна колиба от клони и големи листа, съшити с лиани. Икономката им пожела лека нощ и свенливо дръпна живата завеса на входа.
— Много достолепна дама — отбеляза Ридкъли. — Май и аз ще си лягам.
Край огъня вече се разнасяше хъркане.
— Все някой трябва да пази през нощта — напомни Пондър.
— Добре си се сетил — смънка сънливо Архиканцлерът. — Заеми се с това.
Пондър скръцна със зъби и се обърна към Библиотекаря, който отново временно обитаваше света на двуногите и трепереше нещастно под едно одеяло.
— Сър, поне за вас тук е като у дома, нали?
Орангутанът завъртя глава несговорчиво.
— А вие бихте ли желал да чуете за една друга чудатост на това място?
— Ууук?
— Плавеят. Никой не ме слуша, но е важно. Изгорихме няколко купчини и всички си бяха обикновени клони и пънове. Никакви дъски или парчета от сандъци. Само естествени остатъци.
— Ууук?
— Това означава, че сме далеч от най-оживените морски… О, не! Недейте!
Библиотекарят отчаяно сбърчи нос.
— Съсредоточете се по-бързо върху представата, че имате ръце и крака!
Орангутанът кимна унило и кихна.
— Ок-ок? — изкряка той, когато прие новата си форма.
— Поне сте живо същество — тъжно промълви Пондър. — Е, може би сте възголемичък за пингвин. Смятам, че това е стратегията за оцеляване на вашето тяло — опитва се да налучка формата, която ще остане устойчива.
— Ок-ок?
— Странно, защо ли червената козина се запазва всеки път?…
Библиотекарят го изгледа ядно, отдалечи се тромаво по брега и се сгуши в купчинка гладки пера.
Пондър плъзна поглед по натръшкалите се около огъня магьосници. Явно той щеше да бъде на стража, ако ще и заради обстоятелството, че никой друг не пожела да се нагърби със задачата. Нищо ново.
Някакви твари писукаха в клоните. Морето фосфоресцираше. Звездите блещукаха все по-ярко в сгъстяващия се мрак.
Пондър се взря в тях. Поне можеше да разчита на…
Изведнъж се досети още какво не беше наред.
— Архиканцлер!
„И откога си луд?“
Лошо начало… Не можеше да измисли как да подхване разговора.
— Слушай… — започна Ринсуинд. — Не очаквах да срещна джудже и тук.
— А, за туй ли се чудиш? Семейството се тръсна в тая земя чак от Нееготинфиорд, когато бях мъничък. Уж искали да потършуват край брега, пък като почнал един ураган… Докато се усетим, вече бяхме корабокрушенци, затънали до колене в папагали. Страхотен късмет! Иначе щях сега да ровичкам камънаци в някоя замръзнала мина. А тука едно джудже може да ходи изпъчено, вместо да се гърби из тунелите. Та тъй. Заселихме се, татко ми дори има цяла верига пекарни в Датиго.
— Джуджешки хляб ли продава? — досети се Ринсуинд.
— Че какво друго? Нали благодарение на хляба оцеляхме през хиляди мили океан, гъмжащ от акули. Ако не си носехме и чувалчето…
— … не бихте имали с какво да пребивате акулите до смърт, нали?
— А, виждам, че и ти разбираш от хляб.
— Датиго голям град ли е? Има ли пристанище?
— Чувал съм да разправят нещо подобно. Никога не се вясвам из оня край. Харесвам си живота на чист въздух.
Земята потръпна. Дърветата край коловозите се разклатиха, макар да цареше пълно безветрие.
— Намирисва ми на буря — промълви магьосникът.
— Туй пък какво е?
— Е, сигурно знаеш — учуди се Ринсуинд. — Дъжд.
— Хиляди пламтящи крави! И ти ли вярваш в глупотевини? Дядо ми ги дрънкаше всеки път, като се налееше с бира. Приказчици… От небето падала вода, разбираш ли! Поне ти не ме занасяй.