— … на острова има и смахнат еднокрак шампион на дълъг скок? — довърши кисело Деканът.
— Е, подразбираше се, че после той откри и други следи…
— Как копнея и аз да съм самичък на безлюден остров — промърмори унило Старшият наставник, наблюдаващ утринната гимнастика на Ридкъли.
— Аз ли още не съм се събудил — попита неуверено Деканът, — или наистина заседнахме на островче хиляди години в миналото?
— Наистина.
— Опасявах се от това. Закуска намира ли се?
— Стибънс откри рохки яйца.
— Какъв трудолюбив младеж! — одобри жалостиво Деканът. — И къде ги е открил?
— На едно дърво.
Паметта на Декана се събуди изведнъж.
— Дърво с рохки яйца?
— Да — потвърди Старшият наставник. — Много са вкусни заедно с плодовете на хлебното дърво.
— Дали няма да чуя ей сега, че тук има и дърво с лъжици по клоните?
— Не, разбира се!
— Радвам се.
— Защото е храст.
Старшият наставник му подаде малка, още влажна дървена лъжица с вехнещи листенца по дръжката.
— Храст, раждащ лъжици… — замаяно промълви Деканът.
— Според младия Стибънс е напълно логично. Той каза, че в края на краищата и ние сме започнали да си служим с тях, защото ни вършат работа, пък и вечно ги губим някъде. Щом го изрече, Стибънс се разрида.
— Въпреки това може би е прав.
— Гласувам да се махнем оттук възможно най-скоро — заяви Професорът. — Днес трябва да обърнем сериозно внимание на идеята за построяване на кораб. Никак не ми се иска да срещнем още един от онези грамадни гущери.
— Тук има само по едно от всичко, забрави ли?
— Значи ще бъде още по-неприятна твар.
— Я слушай — наежено започна Деканът, — нали вчера претърсихме острова и установихме, че липсва библиотека? Нелепо е! Как ще свършим работата, без да поглеждаме в справочника?
— А… защо… не опитаме направо? — заекна Старшият наставник. — Да проверим… кое се държи на водата, а кое — не.
— Ето, започнахме да си приказваме простотии…
Ринсуинд се хилеше, а очите му се оцъклиха.
— Та значи… ти си крокодил.
— Т’ва да не те притешнява?
— Не! О, не! Имаш ли и друго… име?
— Тука вшички ми викат Донго.
— А… как наричате тази течност?
— Бира — сдържано го осведоми крокодилът. — Ами ти как я наричаш?
Барманът носеше мърлява риза и шорти. Едва когато видя тези гащета, скроени за същество с твърде къси крака и прекалено дълга опашка, Ринсуинд оцени колко е трудно шивашкото изкуство.
Вдигна стъклената чаша, за да погледне течността на светлината. Хм, точно в това беше проблемът. Светлината проникваше през бистрата бира. Анкх-Морпоркската бира беше — формално погледнато — пиво, тоест нещо като гъста отвара от ечемик и хмел. Пораждаше всевъзможни усещания в устата. Имаше си и аромат, за който човек предпочиташе да не се замисля. Имаше и плътност. Утайката в халбата лесно се обираше с вилица.
А тази измишльотина беше лекичка и искряща. Изглеждаше, сякаш някой вече я е изпил. Вкусът обаче беше безупречен. И не натежаваше на стомаха като камък. Слабичка, разбира се, но не си струваше да обиждаш бирата, която пият чужденците, ако си попаднал на тяхна територия.
— Доста е добра — престраши се Ринсуинд.
— Тебе откъде те довя вятърът?
— Аз… Ами довлякоха ме океанските течения.
— Че как намери мяшто при вшичките онежи камили?
— Сместихме се някак.
— Браво. Ждрави лакти имаш.
Ринсуинд имаше нужда от карта. Не географска, макар че и тя нямаше да му е излишна, а карта от онези, които показват къде ти е главата в момента. Обикновено не виждаш крокодили да шетат зад барплота, но май всички останали в тази сумрачна пещера от греди приемаха това за съвсем естествено. Е, да, сред тези „всички“ имаше три овце в гащеризони и две кенгурута, които мятаха стрелички по мишена.
Отгоре на това овцете не бяха точно овце. Във външността им се забелязваха и намеци за нещо… човешко. Имаха си стърчащите уши, къдравата козина, овчия поглед, но пък стояха изправени, а пръстите на ръцете им боравеха ловко с чашите. Ринсуинд изобщо не се съмняваше, че е невъзможно да кръстосаш хора и овце. Иначе явлението отдавна щеше да е установен факт в някои по-затънтени селски райони.
Подобна промяна личеше и в двете кенгурута. И ушите, и муцуните им си бяха животински, само че се облягаха небрежно на бара и се наливаха с прозрачна бира.
Накратко казано, Ринсуинд не можеше да повярва, че вижда животни. Тръсна глава и отпи още една глътка.
Не му се искаше да обсъжда темата с Крокодила Донго. Напипваше морално-философски проблеми в желанието да сподели с един крокодил, че в бара му са влезли кенгурута.