— Още една бира ишкаш ли? — предложи Донго.
— Ъхъ, добре ще ми дойде — призна си магьосникът.
Озърна се за миг към поразпрания плакат на стената. Беше реклама на бира марка „Ру“. Едно кенгуру държеше халба и се хилеше многозначително. Незнайно защо му изглеждаше познато.
— А бе, нещо залязвам… — Ринсуинд опита отново. — Да де, забелязвам, че някои хора са злачни… не бе, различни.
— Прав ши. Штарият Джо Талпата дошта е жатлъштял — съгласи се Донго, триейки неуморно с кърпа чистите чаши.
Ринсуинд сведе поглед.
— Тия крака… Чии са?
— Гошподинчо, да не ти е жле?
— Може нещо да ме е ухапало — смънка Ринсуинд.
Изведнъж го обзе неистова нужда.
— Мини отжад — подсказа навреме крокодилът.
Магьосникът се затътри натам и опря в желязна колона, която го стисна в юмрука си и го вдигна, за да го разгледа по-отблизо. Ринсуинд плъзна поглед по ръката и стигна до озверяло лице, чието изражение заявяваше, че огромни количества бира търсят с кого да се сбият, а тялото няма нищо против.
Ринсуинд съзнаваше някак на пресекулки, че в неговия случай бирата иска да избяга. В подобни моменти тя винаги има думата.
— Ей, слушах те к’ви ги дрънкаш — рече течността в тялото на великана. — Ти отде си бе, господинчо?
— От Анкх-М’порк.
Имаше ли смисъл да лъже в такъв миг? Барът се смълча.
— И к’во с’а, домъкна се да ни зимаш на подбив, щото къркаме бира, млатим се и приказваме по нашенски, а?
Част от бирата на магьосника успя да изфъфли:
— А бе, няма проблеми.
Нападателят го придърпа, докато се озоваха лице в лице. Ринсуинд за пръв път виждаше толкова грамаден нос.
— Ей, що не оставиш мойто другарче на пода? — прозвуча делово предложение.
Лудия стоеше на вратата. Другите побързаха да му се махнат от пътя.
— Дребосък, и ти ли си търсиш боя, а?
Ринсуинд беше пуснат веднага, а огромната твар се завъртя с лице към джуджето, стискайки юмруци до побеляване.
— Изобщо не го търся, ами щом вляза в някоя кръчма и се почва — съобщи Лудия и измъкна нож. — Айде, Уоли, кротувай и не закачай човека.
— Ей, ти на туй ли му викаш нож, бе? — Великанът извади нещо, което в нормална ръка би могло да се нарече меч. — Глей аз на к’во викам нож.
Джуджето наистина го погледа секунда-две, пресегна се зад гърба си и добави още нещо към въоръжението си.
— Без майтап? Няма проблеми. Аз пък викам на туй арбалет.
— Това е дънер — отсече Ридкъли, щом привърши за секунда инспекцията на работата, свършена от комисията по корабостроителство.
— О, много повече от обикновен дънер… — вироглаво започна Деканът.
— Да де, сложили сте му мачта и сте вързали на нея хавлията на Ковчежника. Въпреки това си остава дънер, Декане. От единия край още стърчат корени, а от другия — клони. Дори не сте го издълбали. Това е дънер и точка по въпроса.
— Ама се трудихме часове наред — оплака се Старшият дискусионен наставник.
— Освен това не потъва — подчерта Деканът.
— Разбира се, само че вълните ще го подмятат, както си искат. И от нас се очаква да го яхнем, тъй ли?
— Не, това е едноместната версия — обясни Деканът. — Решихме да го изпробваме, а после да опитаме как ще плават много такива, ако ги вържем…
— Тоест ще правите сал, а?
— Общо взето — неохотно промърмори Деканът. Би предпочел по-звучно име за творението. — Очевидно е, че изработката му е продължителен процес.
Архиканцлерът кимна. Колкото и да беше странно, настрои се уважително. Старшите магьосници бяха успели да извървят за един-единствен ден пътя на технологично развитие, изминат от човечеството за столетия. Току-виж, до вторник измислят истинско кану.
— И кой от вас ще проведе изпитанията? — осведоми се учтиво.
— Мислехме си дали Ковчежникът не би могъл да даде своя принос на този етап.
— Той сам ли предложи?
— Убедени сме, че ще поиска да участва напълно доброволно.
Само че Ковчежникът не им беше подръка, а бродеше безцелно и щастливо из пълната с буболечки джунгла.
Той пръв би признал, че не е най-устойчивият психически представител на човешката раса.
Можеше да се твърди обаче, че е луд само по външния периметър на съзнанието си. И като момче не изпитваше особен интерес към магията, затова пък много го биваше в смятането. А дори институции като Невидимия университет имат нужда от някого, който да скърпва баланса. Ковчежникът успя да оцелее през множество вълнуващи за Университета години, като се заключваше в стаята си и смяташе прилежно на хартия, докато зад вратата сериозно се упражняваха по практическо деление и изваждане.