Выбрать главу

— Още една бира ишкаш ли? — предложи Донго.

— Ъхъ, добре ще ми дойде — призна си магьосникът.

Озърна се за миг към поразпрания плакат на стената. Беше реклама на бира марка „Ру“. Едно кенгуру държеше халба и се хилеше многозначително. Незнайно защо му изглеждаше познато.

— А бе, нещо залязвам… — Ринсуинд опита отново. — Да де, забелязвам, че някои хора са злачни… не бе, различни.

— Прав ши. Штарият Джо Талпата дошта е жатлъштял — съгласи се Донго, триейки неуморно с кърпа чистите чаши.

Ринсуинд сведе поглед.

— Тия крака… Чии са?

— Гошподинчо, да не ти е жле?

— Може нещо да ме е ухапало — смънка Ринсуинд.

Изведнъж го обзе неистова нужда.

— Мини отжад — подсказа навреме крокодилът.

Магьосникът се затътри натам и опря в желязна колона, която го стисна в юмрука си и го вдигна, за да го разгледа по-отблизо. Ринсуинд плъзна поглед по ръката и стигна до озверяло лице, чието изражение заявяваше, че огромни количества бира търсят с кого да се сбият, а тялото няма нищо против.

Ринсуинд съзнаваше някак на пресекулки, че в неговия случай бирата иска да избяга. В подобни моменти тя винаги има думата.

— Ей, слушах те к’ви ги дрънкаш — рече течността в тялото на великана. — Ти отде си бе, господинчо?

— От Анкх-М’порк.

Имаше ли смисъл да лъже в такъв миг? Барът се смълча.

— И к’во с’а, домъкна се да ни зимаш на подбив, щото къркаме бира, млатим се и приказваме по нашенски, а?

Част от бирата на магьосника успя да изфъфли:

— А бе, няма проблеми.

Нападателят го придърпа, докато се озоваха лице в лице. Ринсуинд за пръв път виждаше толкова грамаден нос.

— Ей, що не оставиш мойто другарче на пода? — прозвуча делово предложение.

Лудия стоеше на вратата. Другите побързаха да му се махнат от пътя.

— Дребосък, и ти ли си търсиш боя, а?

Ринсуинд беше пуснат веднага, а огромната твар се завъртя с лице към джуджето, стискайки юмруци до побеляване.

— Изобщо не го търся, ами щом вляза в някоя кръчма и се почва — съобщи Лудия и измъкна нож. — Айде, Уоли, кротувай и не закачай човека.

— Ей, ти на туй ли му викаш нож, бе? — Великанът извади нещо, което в нормална ръка би могло да се нарече меч. — Глей аз на к’во викам нож.

Джуджето наистина го погледа секунда-две, пресегна се зад гърба си и добави още нещо към въоръжението си.

— Без майтап? Няма проблеми. Аз пък викам на туй арбалет.

— Това е дънер — отсече Ридкъли, щом привърши за секунда инспекцията на работата, свършена от комисията по корабостроителство.

— О, много повече от обикновен дънер… — вироглаво започна Деканът.

— Да де, сложили сте му мачта и сте вързали на нея хавлията на Ковчежника. Въпреки това си остава дънер, Декане. От единия край още стърчат корени, а от другия — клони. Дори не сте го издълбали. Това е дънер и точка по въпроса.

— Ама се трудихме часове наред — оплака се Старшият дискусионен наставник.

— Освен това не потъва — подчерта Деканът.

— Разбира се, само че вълните ще го подмятат, както си искат. И от нас се очаква да го яхнем, тъй ли?

— Не, това е едноместната версия — обясни Деканът. — Решихме да го изпробваме, а после да опитаме как ще плават много такива, ако ги вържем…

— Тоест ще правите сал, а?

— Общо взето — неохотно промърмори Деканът. Би предпочел по-звучно име за творението. — Очевидно е, че изработката му е продължителен процес.

Архиканцлерът кимна. Колкото и да беше странно, настрои се уважително. Старшите магьосници бяха успели да извървят за един-единствен ден пътя на технологично развитие, изминат от човечеството за столетия. Току-виж, до вторник измислят истинско кану.

— И кой от вас ще проведе изпитанията? — осведоми се учтиво.

— Мислехме си дали Ковчежникът не би могъл да даде своя принос на този етап.

— Той сам ли предложи?

— Убедени сме, че ще поиска да участва напълно доброволно.

Само че Ковчежникът не им беше подръка, а бродеше безцелно и щастливо из пълната с буболечки джунгла.

Той пръв би признал, че не е най-устойчивият психически представител на човешката раса.

Можеше да се твърди обаче, че е луд само по външния периметър на съзнанието си. И като момче не изпитваше особен интерес към магията, затова пък много го биваше в смятането. А дори институции като Невидимия университет имат нужда от някого, който да скърпва баланса. Ковчежникът успя да оцелее през множество вълнуващи за Университета години, като се заключваше в стаята си и смяташе прилежно на хартия, докато зад вратата сериозно се упражняваха по практическо деление и изваждане.