По онова време взаимното изтребление между магьосниците още беше предпочитаният и законен начин да се издигнеш. Но той не беше изложен на истински заплахи, защото никой друг не искаше да стане ковчежник.
А после Муструм Ридкъли се настани на поста Архиканцлер и сложи край на убийствата, защото се оказа неунищожим. И по свой, твърде особен начин осъвремени нравите в Университета. Другите старши магьосници му угаждаха, защото имаше навика да им крещи, ако се инатяха. Те скоро осъзнаха, че е истинско облекчение да си изядеш вечерята, без преди това да следиш зорко дали още някой ще се престраши да набоде на вилицата си първото парченце. Харесваше им и да не проверяват внимателно телесно — психическото си състояние веднага след ставане от леглото всяка сутрин.
Но за Ковчежника настанаха трудни времена. Всичко в Муструм Ридкъли му опъваше нервите. Дори когато само говореше, гласът на Архиканцлера притежаваше силата, с която повечето хора викат. Разтърсваше пода, вместо да ходи кротко. Носеше се като стихия по коридорите и непрекъснато губеше важни бележки, затова пък отричаше неуморно, че изобщо ги е виждал. Налегнеше ли го скуката, започваше да стреля с арбалет по мишени на стените. И беше агресивно жизнерадостен. Никога не боледуваше и смяташе болестите на останалите за признак на немарливост. Нямаше чувство за хумор, обаче все напираше да разказва вицове.
Ковчежникът не знаеше защо се дразни до полуда. Нали самият той нямаше чувство за хумор? И се гордееше с това. Не беше човек, който се киска. Все пак се досещаше, макар и абстрактно, как трябва да звучат шегите. А Ридкъли ръсеше вицовете си, както жабата се занимава със счетоводство.
Затова Ковчежникът намираше спокойствие, обитавайки само вътрешността на главата си, където не му се налагаше да чува никого и се рееше сред облаци и цветя.
Но изглежда външният свят се просмукваше по малко през черепа му, защото той и в момента старателно настъпваше по някоя мравка. Една по-практична част от съзнанието му се надяваше настървено, че дребните твари се намират поне в невъобразимо далечно родство с Архиканцлера.
И тъкмо когато се опитваше да промени бъдещето, забеляза нещо като дебел зелен маркуч на земята.
— Хм?
Тръбата беше полупрозрачна и май пулсираше ритмично. Допря ухо до нея и чу смътно бълбукане.
Въпреки че беше леко смахнат, Ковчежникът притежаваше инстинкта на истинския магьосник да се запилява нехайно по опасни места. Затова последва туптящото от живот стъбло.
Ринсуинд се събуди, защото нямаше как да продължи унеса си, когато някой го рита в ребрата.
— А? Кой е?
— Да не искаш и да ти плисна кофа вода на чутурата?
Веднага разпозна бъбривия гласец. Клепачите му се разлепиха.
— Само не това! Ти си илюзия на въображението ми!
— Ясно, налага се пак да те сритам — отбеляза Мърморко.
Ринсуинд се надигна. Беше ранно утро и досега бе лежал в храсталака зад кръчмата. Паметта му пусна филмчето от вчерашния ден.
— Имаше сбиване… И Лудия стреля по онова… онзи, де… с арбалет!
— Само му прикова крака към пода, за да не мърда, докато го налага.
Още спомени се мяркаха в задимения сумрак на мозъка му.
— Ама там и разни животни се наливаха с бира!
— И да, и не — въздъхна кенгуруто. — Опитах се да ти обясня…
— Целият съм слух — обяви Ринсуинд и изведнъж се опули. — Не, целият съм пикочен мехур. Ей сегичка ще се върна.
Бръмченето на мухите и еднаквата в цялата Вселена воня го насочиха към близката колибка. Шмугна се вътре и излетя обратно след миг, подскачайки нервно.
— А… такова… Има един голям паяк на седалката.
— И сега ще го чакаш да си свърши работата, а? Изгони го с шапката си!
Докато принуждаваше опасната твар да отстъпи, Ринсуинд се чудеше защо ли хората се чувстват задължени да използват такава… хм, тоалетна насред хиляди мили дива пустош.
— И не се връщай, че лошо ти се пише — измънка, когато се увери, че паякът не може да го чуе.
Мозъкът често е неспособен да се съсредоточи върху дейността, която ръководи в момента, затова погледът на Ринсуинд се зарея. И тук, както навсякъде по местата за временно и спешно уединение, някой се бе поддал на потребността да надраска стените.
Може би заради ъгъла, под който лъчите проникваха през пролуките, освен обичайните призиви на хора, имащи нужда от други хора, и рисунките, дължащи се на прегрят нагон, а не на действителни спомени, личаха дълбоко врязани изображения на мъже с островърхи шапки.
Ринсуинд замислено се измъкна навън и зашляпа през храстите.
— Няма проблеми — промълви кенгуруто толкова близо до ухото му, че ако не се беше облекчил, щеше да го стори в момента.