— Не вярвам!
— Ще ги видиш къде ли не. Вградени са в страната. Вмъкват се в мислите на хората. Пич, не можеш да се надбягваш с предопределението си.
Магьосникът дори не понечи да спори.
— Ще трябва да разгребеш тази бъркотия — добави Мърморко. — Ти я причини.
— Не е вярно! Мен ме сполетяват разни неща, а не обратното!
— Ей, мога да те изкормя с първия ритник, не забравяй. Искаш ли да се убедиш?
— Ъ-ъ… не.
— А не забеляза ли досега, че като бягаш, само си навличаш още по-големи неприятности?
— Да, ама нали разбираш, мога да избягам и от тях. В това се крие прелестта на системата ми. Смъртта е еднократна, затова пък бягството е вечно.
— Схващам. Но защо ли доста хора твърдят, че страхливецът умирал хиляди пъти, а героят — само веднъж?
— И веднъж стига, нали така?
— Не те ли е срам?
— Не. Смятам да се прибера у дома. Ще стигна до онзи град на име Датиго, ще намеря подходящ кораб и ще се махна.
— Датиго, значи?
— Не започвай да ми разправяш, че градът не съществува.
— О, има го, не споря. И е възголемичък. Натам си се запътил, а?
— И не се опитвай да ми попречиш!
— Виждам, че си настроен решително. — Кенгуруто вдигна рамене. — В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да ти помагам и занапред.
Ринсуинд се поизпъчи.
— Сам ще се оправя.
— Дори не знаеш накъде да тръгнеш.
— Ще попитам някого!
— Ами храната? Ще умреш от глад.
— Грешка! — сопна се магьосникът. — Имам изумителни способности. Гледай! — Вдигна най-близкия камък, сграбчи онова, което беше отдолу, и го размаха. — Е, видя ли? Стреснах ли те?
— Много.
— Аха!
— За пръв път виждам глупак, който да постъпи така със скорпион.
Богът си седеше високо в клоните на едно дърво и се занимаваше с особено перспективна буболечка, когато Ковчежникът мина далеч долу.
Е, най-после. Един от тях го намери!
Богът бе погледал опитите на магьосниците в корабоплаването, макар да не проумя каква беше целта им. Доколкото виждаше, те проявяваха интерес към факта, че дървото не потъва във водата. Ами плаваше си. И какво толкова?
Подхвърли бръмбарчето във въздуха. То забръмча насред траекторията си и отлетя с трескаво размахани шарени крилца.
Богът се изнесе от дървото си и се зарея след Ковчежника.
Още не бе решил как да постъпи с тези същества, но за нещастие неговият остров — въпреки старателното планиране — пораждаше всякакви чудати явления.
Бе стигнал до извода, че това са някакви твари, живеещи в общност, като всяко изпълнява своя функция. Червеното и косматото например беше очевидно предназначено да се катери по дърветата, докато отнесеното и тъпчещото мравки — да си блъска челото в тях. Надяваше се скоро да проумее смисъла на всичко това.
— О, Ковчежнико! — възкликна сърдечно Деканът. — Искаш ли да се поразходиш из лагуната?
Ковчежникът се вторачи в подгизналия дънер и затърси думи. Понякога при спешна нужда мозъкът му намираше общ език с устата.
— Някога имах лодка…
— Чудесно! Ето ти още една, напълно готова за…
— Беше зелена.
— Нима? Ами и ние можем да…
— Открих втора зелена лодка — кротко сподели Ковчежникът. — И тя е във водата.
— Да, да, сигурно — благо се съгласи Ридкъли. — Предполагам, че дори е голям кораб с безброй платна. Декане, я стига си го…
— Има само едно платно — възрази Ковчежникът. — И чисто гола дама отпред.
Богът, който присъстваше иманентно на сцената, изпсува беззвучно. Изобщо не би му хрумнало да украси носа на кораба с фигура. Понякога му се искаше да се свие на кълбо и да се нареве до насита.
— Чисто гола дама ли? — повтори неуверено Деканът.
— Декане, не настръхвай толкова — намеси се Старшият дискусионен наставник. — Той май е прекалил с хапчетата от сушени жаби.
— И се полюшва — разказваше Ковчежникът. — Нагоре-надолу, нагоре-надолу.
Деканът се озърна към собственото им творение. Противно на очакванията то изобщо не се полюшваше, дори не помръдваше и водата го обливаше от горе до долу.
— Това все пак е остров — спомни си той. — Може някой да е доплавал с кораб, нали? И що за гола дама си видял? Мургавка ли е?
— Декане, прекаляваш!
— Подбужда ме единствено изследователският дух, Старши наставнико. Събирам важна биогеографска информация.
Ковчежникът изчака мозъкът му отново да установи контакт с устата.
— Зелена…
— Твърде неестествен цвят за човек, облечен или не — отсъди Старшият наставник.
— Може да страда от морска болест — вдигна рамене Деканът.