Прочете недоумение в очите им.
— Нали се сещате — жертвоприношения, ритуални клади?… Кравите обаче не горят добре. По природа са си влажни същества и няма защо да крия, че накрая на хората взеха да им привършват дървата за горене.
Магьосниците го зяпаха опулено. Той помисли и опита пак.
— Няма да крия, че изобщо не съзирах смисъла в цялата история. Гръмовни крясъци, поразяване, вечно гневене… Не виждах кой каква полза извлича. Но най-лошото… Знаете ли кое беше най-лошото? То настава, когато спрете да поразявате, а хората се разотиват да се кланят другиму. Не е за вярване, нали? А какво приказват само! „Нещата вървяха по-добре, като ни поразяваше.“ Или: „Ако още поразяваше когото трябва, щеше да е по-безопасно да вървиш нощем по улиците.“ Особено се вбесявах от мисълта, че в действителност някой окаян овчар попадаше под случайна мълния. А жреците изричаха важно-важно: „Е, всички ги знаем какви са овчарите. Сега боговете са разгневени, а ние ще се чувстваме по-уютно в много по-голям храм, благодарим предварително.“
— Типично за жреците — изпръхтя Деканът.
— Но те почти винаги си вярваха! — изхлипа богът. — В такава депресия изпадах! Май сме сбъркали още с калъпа, по който сътворихме човечеството. Появява се неблагоприятен циклон, неколцина глупави овчари се оказват на най-неподходящото място в най-неподходящото време, а после докато се опомниш, пред жертвения камък няма място косъм да падне, а от пушилки нищо не се вижда. — Издуха си още веднъж носа с последното сухо ъгълче от кърпичката на Пондър. — Постарах се да променя нещата. Как само се потрудих, боговете са ми свидетели! Тоест аз, а аз си знам най-добре. Изредих им новите си божи заповеди. „Затътнат ли гръмотевици, лягай бързо по корем! Копайте дупката на клозета по-далеч от кладенеца! Опитайте се искрено да се разбирате помежду си!“
— И имаше ли добри резултати?
— Не съм убеден. Всички бяха изтребени от последователите на бога в съседната долина, който поучаваше поклонниците си, че трябва да избиват езичниците. Гнусен тип.
— Ами ония пламтящи крави? — попита нетърпеливо Ридкъли.
— Моля? — разсеяно отрони богът, потънал в мрачни размисли.
— Спомена за някакви по-лесно възпламеняващи се крави.
— А, да. Поредната чудесна идея, от която нищо свястно не се получи. Разберете, бях сигурен, че ако взема късчето от дъба, което му казва: „Ще се палиш лесно“, и го съединя с късчето от кравата, което й заповядва: „Ще бъдеш влажна“, бих спестил излишните главоболия на хората. За жалост постигнах само появата на храст, който издаваше стъписващи звуци и от клоните му църкаше мляко. Все пак още вярвам, че принципът беше правилен. А и по онова време всичките ми последователи бяха избити или живееха в съседната долина. Казах си: „Я да вървят по дяволите!“ Върнах се тук и реших да се заема сериозно от самото начало, за да свърша работата по-разумно. — Богът се ободри малко. — Да знаете, когато разложите най-обикновената крава на най-мъничките парченца, резултатът е смайващ.
— Да, може да стане хубава супа — отбеляза Архиканцлерът.
— Защото в крайна сметка всичко е само списък с инструкции — унесено продължи богът, без да го слуша.
— Отдавна твърдя същото! — възкликна радостно Пондър.
— Я виж ти… — Висшата сила на острова се вторачи пронизващо в него. — Както и да е… Така започнах. Вкопчих се в идеята, че е несравнимо по-добре да сътворя създания, които да си променят сами инструкциите при необходимост…
— Ясно, говорите за еволюцията — досети се Пондър Стибънс.
— Нима? — Божеството поумува. — „Промяна с хода на времето…“ Да, думата е напълно уместна. Еволюция. Тъкмо с това се занимавам. Уви, не потръгна както се надявах.
Зад него се чу слабичък пукот. Малкото растение даде плод, който се разцепи, и в него, нагъната като хризантема, се показа свежобяла носна кърпичка.
— Е, убедихте ли се? С такива чудеса на природата се боря. А всичко наоколо се държи толкова себично! — Богът взе разсеяно кърпичката, изсекна се и я пусна на земята. — Съжалявам за недодялания вид на кораба. Така е с припряната работа. Не исках да ми се бъркате в делата на този остров, но наистина съм противник на поразяването и си казах, че щом тъй и тъй желаете да си тръгнете, не е зле да ви помогна колкото се може по-скоро. Като имаме предвид обстоятелствата, не се справих чак толкова зле. Ако не съм оплескал нещо, корабът би трябвало сам да се насочва към сушата. Защо не отплавахте?
— Оная голотия на носа те издаде — подсмихна се Ридкъли.
— Каква голотия? — Божеството се вторачи в изделието си. — Тези очи не са особено остри… Ох, вярно било! Фигурата! Пак този скапан морфичен резонанс. А ти няма ли да престанеш?!