А от друга страна… Остра ножица, вълна… Защо да е толкова трудно? Предчувствието му подсказваше, че ако опита и се изложи, участта му ще бъде значително по-лека, отколкото ако се опъва.
— Може ли първо една проба? — осведоми се той.
Извлякоха овца от кошарите и я събориха на земята пред него. Ринсуинд се усмихна на Даги съучастнически, както подобава между майстори, само че да се хилиш на главния стригач беше като да мяташ цветя по канара.
— Бих искал и… кресло, кърпа, две огледала и гребен.
Подозрението в очите на Даги стана още по-пронизващо.
— К’во ти щукна? Що ти са тия неща?
— Трябва да си върша работата изискано, нали така?
Далеч от погледите им зад кошарите върху избелелите от слънцето дъски се появиха очертанията на кенгуру. После белезникавите линии се разместиха по дървото като облачета в ясно небе и приеха съвсем друга форма…
Ринсуинд отдавна не се бе подстригвал прилично, но поне помнеше какво подобава на този процес.
— Е… бяхте ли вече на почивка тази година? — попита учтиво, както решеше и режеше.
— Мееее!
— А какво ще кажете за времето днес? — напъна се отчаяно да продължи разговора.
— Мееее!
Овцата дори не се опитваше да избяга. Беше стара и имаше по-малко зъби, отколкото крака. Дори с извънредно плиткия си ум знаеше, че стригането не се прави така. Очакваше кратка безполезна борба, последвана от превъзходното усещане за хлад, щом я върнат в кошарата. И не би трябвало да я пръскат с лавандулов спирт зад ушите.
Стригачите наблюдаваха смълчани. Бяха многолюдна тълпа, защото щом надушиха какво става, свидетелите на облога се разтичаха и доведоха всички от овцефермата. Бе ги осенило прозрението, че присъстват на раждането на история, която ще се разказва с увлечение и от техните правнуци.
Ринсуинд отстъпи крачка назад, огледа критично плодовете на труда си и вдигна малкото огледало зад овцата, за да се види животното след стригането. В този момент нещастното същество загуби самообладание, успя да се изтръгне и се втурна към кошарата.
— Ей, чакай да ти почистя врата! — провикна се Ринсуинд след нея.
Долови погледите на стригачите. Най-сетне един от тях промълви като зашеметен:
— Тъй ли ги стрижете овцете по ваш’те земи?
— Е, какво ще кажете? — плахо попита магьосникът.
— Глей с’а… Мудничко върви, а?
— Колко бързо искате да се справя?
— А бе… Даги веднъж едва не докара бройката до петдесет за един час. Трябва да го надминеш, чатна ли? Без тия лиготии. По-набързичко — отзад, отпред, отгоре, отстрани. И туй то.
— Ама хубавка стана тая овчица! — възхити се един стригач.
Откъм кошарата изведнъж се разнесе жално блеене.
— Ринзо, готов ли си да почнем истинския бас? — попита Даги.
— Леле божке, туй к’во е?! — възкликна едно от приятелчетата му.
От оградата се разхвърчаха нацепени дъски. В пролуката един коч спря замалко, тръсна глава и се отърва от треските. Ноздрите му бълваха пара.
Ринсуинд бе свикнал да свързва с овцете не само сосовете, но и типичното… овчедушие. Но този коч му навяваше други асоциации — например стъпкване. Животното ровеше земята с копита. И беше забележимо по-едро от останалите овце. Всъщност сякаш запълваше цялото кратко бъдеще на магьосника.
— Не е от мойте! — побърза да заяви собственикът на стадото.
Даги върна ножицата в дясната ръка на Ринсуинд и го тупна по гърба.
— Значи е само твой, пич! — Отстъпи заднешком. — Айде с’а, покажи ни как стават тия работи!
Нещастникът се вторачи в краката си. Отказваха да помръднат, сякаш земята ги привличаше като магнит.
Кочът го доближи с пръхтене и се вторачи в кръвясалите от махмурлук очи.
— Слушай, пич — прошепна, когато едва не си опряха челата, — ти само щракай с ножицата, овцете ще се погрижат за останалото. Няма проблеми.
— Ти ли си? — ахна Ринсуинд и се озърна към изведнъж отдалечилите се зяпачи.
— Сече ти пипето. Готов ли си? Ще правят каквото и аз. Нали са овце?
Стригачите наблюдаваха как вълната пада като порой.
— Ей, таквоз нещо рядко се вижда — справедливо отбеляза един. — Самички правят челна стойка…
— Пък и в предното салто ги бива — одобрително поклати глава друг и си запали лулата, за да е пълно удоволствието.
Ринсуинд се мъчеше да не изтърве ножицата, ненадейно оживяла в ръцете му. Овцете се хвърляха към остриетата, сякаш бързаха да се отърват от непреодолима магия. Остриганото руно стигна до коленете на магьосника, после се надигна над кръста му… и тогава той се усети, че ножицата щрака във въздуха и съска, докато се охлажда.