Снежко обаче не проявяваше типичните според Ринсуинд конски свойства — хапане, изправяне на задни крака, вироглаво търкаляне по земята или бесен галоп. Когато спряха за нощувка, кончето отиде да изяде един храст, обсипан с листа, чиято дебелина и миризма напомняха за линолеум.
Наблизо имаше „билибонг“, както бе чул да наричат такива места. Не беше нищо повече от кръг изровена с копита пръст, насред който бълбукаше мързеливо мътно изворче. В калта се бяха събрали зелени и сини птички. Писукаха щастливо в мъждивата светлина на отминаващия ден. Пръснаха се, когато магьосникът легна по корем да се напие, и го загледаха с укор от околните дървета.
Светилото се спускаше към хоризонта. Ринсуинд порови много предпазливо в един кух дънер и измъкна сандвич с шунка и чиния мънички кренвирши.
На другия ден около пладне пътеката се събра с друга, доста по-широка. Отпечатъците от копита и колела заявяваха, че това е магистрала с оживен трафик. Ринсуинд живна и пое по този път, зарадван от сянката на по-гъсто разположените дървета.
Имаше и повечко храсти, а земята се издигаше постепенно в древни, ронещи се хълмове от оранжеви скали.
Магьосникът се питаше защо е твърде нахално да се надяваш поне на капчица дъжд по тези места. Не може да не вали никога. Водата би трябвало да пада от небето, за да се събира под земята, нали?
Той спря изведнъж — зад гърба му се разнасяше все по-силен тропот на множество копита.
Цяло хергеле коне без седла и ездачи изскочи иззад завоя, препускайки лудешки. Водеше ги най-стройното и мускулесто жребче, което Ринсуинд бе виждал. То тичаше така, сякаш имаше специална уговорка с гравитацията. Хергелето се раздели и мина край магьосника като струя вода край камък. След миг останаха само отдалечаващ се шум и червеникав прахоляк.
Ноздрите на Снежко се раздуха, друсането се засили.
— А, това ли ти хрумна? — завъртя глава Ринсуинд. — Не става, пич. Не си пораснал достатъчно, та да играеш в отбора на големите. Няма проблеми.
Пушилката едва се слегна, когато отново затропаха копита и неколцина конници се показаха зад него. Подминаха го в галоп, без да се огледат, но последният поспря за миг и попита:
— Пич, мярна ли се тъдява едно хергеле?
— Да, пич. Няма проблеми.
— И ги водеше едро доресто жребче, нали?
— Да, пич. Няма проблеми.
— Дъртия разправя, че ще даде сто октоподи на оня, дето го хване! Ама къде ти, нататък са само клисури!
— Няма проблеми?
— Ей, ти к’во си яхнал, дъска за гладене ли?
— А… Извинете — започна Ринсуинд, но мъжът вече пришпорваше коня си. — В тази посока ли е Датиго?…
Само прашни вихрушки бяха останали на пътя.
— И какво стана с прословутото дружелюбие и отзивчивост на местните хора? — обърна се магьосникът към въздуха.
Някъде от гористите стръмни склонове се разнасяха крясъци и пукот на камшици. По едно време подивелите коне прекосиха устремно пътя, но този път Снежко се затътри подир тях по следата от смазани и прекършени храсти.
Ринсуинд вече се бе убедил, че и да дърпа юздите, само ще го заболят ръцете. Ако дребното конче не искаше да бъде спряно, оставаше само да избърза пред него и да изкопае непроходим трап.
Още веднъж ездачите профучаха иззад гърба му, а от устите на конете им падаха парцали пяна.
— Извинете, да не съм объркал пътя за?…
Нямаше кого да попита.
Настигна ги след десетина минути в гъсталак от планински ясен. Въртяха се объркано, а предводителят им вряскаше гневно:
— Айде де, никой нищо ли не знае?…
Магьосникът видя причината да се чудят какво да правят — бяха изчерпали възможността да продължат. Земята пропадаше почти отвесно в дълбока клисура.
Ноздрите на Снежко отново се разшириха и той невъзмутимо продължи по склона.
Очите на Ринсуинд заявяваха категорично, че кончето би трябвало да се подхлъзне. Всъщност да пропадне право надолу. Дори планински кози биха опитали да се спуснат по такъв наклон само с алпинистка екипировка. Наоколо подскачаха камъни, няколко от по-едрите успяха и да халосат Ринсуинд по тила, а Снежко топуркаше с все същата измамна мудност. Ездачът му се задоволи с конвулсивно стискане на юздата и с писъци.