На половината път зърна хергелето да профучава бясно през клисурата и да изчезва зад първия завой.
Снежко стигна до дъното на урвата сред порой от чакъл и поспря замислено.
Ринсуинд поотвори едното си око. Дребното създание под него се загледа решително към изхода от каменния лабиринт. Потропа с копито и вдигна глава към шеметно издигащата се отсрещна стена.
— О, не! — изстена магьосникът. — Моля те, недей…
Опита се да освободи краката си, но те се бяха заплели под корема на Снежко.
„Сигурно прави нещо с природните закони!…“ Кончето припкаше по скалата, сякаш беше нещо като вертикален под. Капачките от бутилки, окачени по периферията на шапката, почукваха носа на Ринсуинд.
Когато престанаха, той разлепи насила клепачите си и съзря, че върховете на дърветата си сочат нагоре, както им се полага, а не водоравно.
Озърна се през бездната към ездачите.
— Приятен ден! — размаха шапката си, когато Снежко потегли отново.
После повърна.
— Ей, господинчо! — подвикна някой.
— Да?
— Туй беше страхотен номер.
— Вярно. Няма проблеми!
Уви, оказа се, че земята е само тясна ивица между две пропасти. Но за неописуемо облекчение на Ринсуинд кончето свърна встрани и продължи покрай ръба.
— Не, не, моля те!…
Едно паднало дърво свързваше скалите, оформящи бездната. Дънерът не беше особено дебел, но Снежко се устреми към него.
И двата края на дървото подскачаха, от ръбовете се ронеха камъчета. Кончето преодоля препятствието на подскоци като малка гумена топка и тъкмо когато стъпи на отсрещната страна, импровизираният мост рухна в клисурата.
— Недей!…
Тук склонът не беше почти отвесен, затова пък представляваше дълго свлачище. Снежко се устреми надолу, а камъните се разместиха.
Ринсуинд видя как хергелето претича далеч под него.
Грамадни късове се премятаха застрашително наоколо, но непоносимият четириног дребосък сякаш преодоляваше свлачището в свое, отделно пространство. Тежко парче скала се вряза в подножието само миг след като последният кон от хергелето мина оттам.
Изтръпналият от ужас и от грохота Ринсуинд се загледа в другия край на каньона. Завършваше с плътна стена.
А долу се трупаха камък върху камък и образуваха непроходима преграда. Снежко скочи леко върху последния.
И се вторачи в уловеното хергеле. Не се кискаше, но магьосникът долови ясно напиращото у кончето хихикане.
След десет минути се появиха и конниците. Хергелето вече се укротяваше, виждайки безнадеждното си положение.
Мъжете зяпаха ту конете, ту Ринсуинд, който им се ухили озъбено и ги увери:
— Няма проблеми.
Той не падна от Снежко, а някак съвсем бавно се килна настрани с все още оплетени крака и главата му тупна леко на земята.
— Пич, ей туй беше езда за чудо и приказ!
— Извинете, а може ли някой да раздели глезените ми? Май са се запоили.
Двама от ездачите слязоха и с големи усилия го освободиха от кончето. А предводителят беше настроен делово.
— Ей, пич, кажи си цената за туй дребното съкровище!
— Ами… три… такова… октоподи?
— К’во?! За таквоз жилаво дяволче? Сигурно струва поне две стотачки!
— Само че… аз нямам повече от три октоподи…
— А бе, хора, тия камъни доста му очукаха тиквата, та затуй плещи глупости — обясни разсъдливо един от ездачите.
— Господинчо — търпеливо обясни Дъртака, — аз ще го купя от тебе, чатна ли? Глей с’а — две стотачки, чувал кльопачка и ще те упътим към… Кланси, той де искаше да ходи?
— В Датиго — смънка Ринсуинд.
— Че що ти е да ходиш в Датиго? Фрашкано е с разни скапани въздържатели и хвъркати пискуни.
— Няма нищо, аз обичам папагалите — увери го немощно магьосникът, който мечтаеше да остане сам, за да се натрепери хубавичко. — Покажете ми пътя към Датиго и повече няма да ви отнемам от времето. Задръжте Снежко. Все ще му намерите местенце на някой таван.
— А, тъй не става, господинчо — завъртя глава Дъртака. Бръкна в предния джоб на ризата си, извади дебело снопче банкноти и отброи двадесет. — Като взема нещо, плащам си го. Не щеш ли да поживееш при нас, а? Още един ездач ще ни е от полза, пък и по пътя е зле да си самичък. Наоколо се навъртат бандюги, да знайш.
Ринсуинд си потърка челото. Органите му се бяха понаместили в обичайното си положение и можеше да се отдаде на привичния вечен страх.
— Няма да им досаждам — промърмори неубедително. — Обещавам да не паля пожари и да не дразня животните. Сериозно говоря, защото повечето пъти те ме дразнят, а не обратното.
Дъртака само вдигна рамене.
— Не споменахте ли нещо за храна? — с надежда попита магьосникът.