— По-висшите ли? — Веждите на бога се извиха. — Тоест… Птиците ли?
— Не, например…
Пондър се подвоуми. Богът бе проявил забележителна липса на любопитство спрямо магьосниците, може би защото изобщо не приличаха на буболечки, и въпреки това Пондър предусещаше известни теологични затруднения, ако не внимава.
— Например… човекоподобните.
— А, онези ли? Много са забавни, признавам. Очевидно буболечките трябва да имат и кой да ги развлича, но… — Божеството го загледа втренчено и явно бе осенено от божествено прозрение. — О, нима си склонен да твърдиш, че точно те са целта на цялото начинание?
— По-скоро бих казал, че…
— Ами! Целта на начинанието в крайна сметка е самото начинание. Макар че — изсумтя висшата сила — ако можех да мина само с буболечките, не бих имал нищо против.
— Но… Няма ли да е по-приятно, ако накрая завършите всичко с някое същество, което започва да мисли за Вселената?
— Как пък не! Не искам да ми се бъркат в работата! — подразни се богът. — И без това кръпките и снажданията изобилстват, представи си какво ще стане, ако някоя хитра твар започне да дърпа и да къса. Обективен съм и признавам на боговете от континентите, че поне това са схванали. Интелектът е като краката — прекаленото количество се превръща в липса на качество. А при краката според мен най-подходящият брой е шест.
— И все пак няма съмнение, че едно същество би достигнало до…
Божеството пусна на свобода последното си творение. То се издигна, зави и избръмча да се намести между две почти еднакви с него.
— Проклятие… — изсъска висшата сила.
С леко пращене една птица изникна във въздуха наблизо. Очевидно беше жива, но не помръдваше, скована насред полет в трептящо синкаво сияние.
Висшата сила въздъхна, бръкна в един дълбок джоб и извади невъобразимо сложен инструмент. Видимите части намекваха, че има и други, още по-смахнати, но недостъпни за окото, което може би се чувства по-добре, без да ги зърне.
— Определено мога да кажа — замърмори богът, отсичайки клюна на птицата и запушвайки дупката със сияние, — че ако искам да постигна нещо сериозно, трябва да измисля по-добра организация. Напоследък непрекъснато се занимавам с човки и клюнове дълги, къси, приспособени за изчовъркване на насекоми от кората на дърветата, за чупене на черупки, за откъсване на плодове… Ей в това ми е проблемът не бива само да търча напред-назад и да снаждам.
Божеството махна с ръка и се появи нещо като сергия с клюнове. Избра един, който поне за Пондър с нищо не се отличаваше от предишния, и с инструмента го прикрепи към смръзналата се птица. Крилатото същество изчезна след миг, но малко преди това перата му потрепнаха.
В този момент Пондър осъзна, че въпреки пристрастието на местната висша сила към буболечките, неговото място е тук — доста пред предния край на най-авангардните изследвания.
А бе станал магьосник, защото се заблуждаваше, че магьосниците знаят как е устроена Вселената. Вместо това започна да се чувства много натясно в Невидимия университет.
Особено след случката с укротената мълния. Всички можеха да се убедят, че принципът е правилен. Пондър успя да изправи косата на Ковчежника и да изтръгне искри от пръстите му, а тогава използваше само една котка и две кехлибарени пръчки. Неуязвимо разумният му план да събере няколко хиляди котки, вързани за гигантско колело, отъркващо се в стотици кехлибарени пръчки, бе отхвърлен с нелепия довод, че шумът щял да бъде непоносим…
А тук му се поднасяше на тепсия шансът да свърши нещо смислено. Пък и вече му се струваше, че напипва в какво се коренят грешките на бога.
— Извинявайте… Имате ли нужда от помощник?
— Честно казано, целият процес става безконтролен — мърмореше си богът, който по умението да не слуша другите се равняваше на магьосниците. — Наистина вече стигам до заключението, че имам нужда от…
— Я, какво чудно място!
Очите на Пондър се завъртяха от яд. Магьосниците винаги изказваха мнението си откровено. И гръмко.
— Аха — обърна се висшата сила, — това са останалите от твоя… рояк, нали?
— Най-добре да ги спра — реши Пондър, когато старшите магьосници се пръснаха като момченца в компютърна зала, готови да натиснат всяко копченце с надеждата, че ще изскочи някоя безплатна игра. — Пипат навсякъде и чак тогава питат: „А това какво върши?“
— Не се ли случва да попитат, преди да пипнат нещо?
— Не. Твърдят, че иначе нищо нямало да стане — навъси се Пондър.
— И защо си правят труда да питат в такъв случай?
— Просто са си такива. Отхапват и казват: „Чудя — се дали е отровно.“ Знаете ли кое е най-вбесяващото? Никога не попадат на отровните неща.