Пондър нямаше как да не види, че очите на икономката се присвиха зловещо.
— Господа, да няма някакъв проблем? — осведоми се хладно тя. — Вървях по стъпките ви и стигнах до онзи смешен кораб, имаше само още една пътека и…
— Обсъждахме въпроса за секса — въодушевено я прекъсна висшата сила. — Много вълнуващо, нали?
Магьосниците затаиха дъх. В сравнение с това затруднение чаршафите на Декана им се струваха нищожна дреболия.
— Това не е тема, по която бих си позволила да изразя мнение — сдържано заяви икономката.
— Мня — обади се Старшият наставник.
— Никой нищо не иска да ми каже — разсърди се божеството и от пръстите на едната му ръка изскочи искра, която издълба мъничък кратер в пода.
Случката стресна и него не по-малко от магьосниците.
— Ох, сега какво ли ще си помислите за мен?! Толкова съжалявам! Опасявам се, че е естествена реакция, ако… нали се сещате… някой ме подразни.
Всички се вторачиха в кратерчето до краката на Пондър, който не смееше да шавне, за да не припадне.
— Хм, значи така изразявате раздразнението си? — промърмори Архиканцлерът.
— Е, и досадата също — призна си висшата сила. — Трудно ми е да се сдържа, това си е божествен рефлекс. Боя се, че като… вид не се отличаваме с поносимост към чуждия инат. Съжалявам. Много съжалявам! — Издуха си носа и седна разсеяно върху една недовършена панда. — Олеле, пак се започва!… — Миниатюрна кълбовидна мълния се стрелна от показалеца му и избухна насред пещерата. — Дано не се повтори онази история с град Куинт. Сигурно я знаете…
— Никога не съм чувал за град Куинт — смънка Пондър.
— Е, да, логично е — съгласи се богът. — Точно в това е проблемът. Не че беше нещо особено като град. Състоеше се преди всичко от глина. Впоследствие, разбира се, беше по-скоро керамика. — Обърна опечаленото си лице към тях. — Нали и на вас ви се е случвало някои дни само да се зъбите на околните?
Пондър виждаше с ъгълчето на окото си, че другите магьосници, обзети от рядко срещано при тях единодушие, бавничко се примъкват към изхода.
Още по-могъща мълния събори камъни от стената до отвора на пещерата.
— Ох, ще се пръсна от срам! — изстена божеството. — Но как да се преборя с подсъзнанието си?! И искам да изтъкна, че онези хорица не биваше да се присмиват на моите леснозапалими крави. В божествената брада вече припукваха искри. — Добре, не отричам, че в по-горещите дни имаше случаи на самозапалване и пожарите унищожаваха цели села. Нима това оправдава тяхната черна неблагодарност?
Госпожа Уитлоу се взираше с хладнокръвна пресметливост в разстроения бог.
— Хайде сега, по-кротко. Какво ви се иска да знаете?
— Ъ? — хлъцна Ридкъли.
— Господин Архиканцлер, не смятам, че е прекалено, ако се погрижа да не изляза оттук с опърлена коса.
— Тази идея за мъжките и женските същества ми се стори толкова перспективна! — подсмръкна сърдито висшата сила. — Всички обаче крият най-съществените подробности…
— О, това ли било! — позасмя се икономката, озърна се към старшите магьосници и любезно поведе бога към дъното на пещерата. — Господа, моля да ни извините за момент.
Магьосниците се стъписаха повече, отколкото при неволното божествено представление. Професорът по неопределени изследвания смъкна шапката си пред очите.
— Не смея да погледна! Какво правят?
— Ъ-ъ… Шепнат си… — съобщи Пондър.
— Само това ли?
— И тя… ами… прави разни жестове.
— Мня! — потвърди Старшият наставник.
— Е, вие, вейте му с нещо да се охлади! — припряно заповяда Ридкъли. — Охо, сега пък се смеят!
Икономката и божеството се огледаха към магьосниците. Госпожа Уитлоу закима настойчиво, сякаш за да го увери, че казаното от нея е истина. И двамата се разкикотиха.
— Долавям несъмнени нотки на подигравка — сурово изрече Деканът.
— И аз не съм убеден, че мога да одобря такъв инцидент — надменно се произнесе Архиканцлерът. — Носят се какви ли не истории за боговете и простосмъртните жени…
— Да, боговете се превръщат в бикове — подсказа Деканът.
— И в лебеди — добави Професорът.
— Дори в златен дъжд — разгорещи се Деканът.
— Така е — подкрепи го Професорът и изведнъж се запъна. — Слушай, отдавна се чудя какъв е смисълът на този мит за златния дъжд…
— Какво ли му описва госпожа Уитлоу в момента?
— Честно казано, предпочитам да не науча никога.