— А бе, хора — изръмжа Ридкъли, — помолих ви да направите нещо за Старшия наставник. Поне му разкопчайте яката!
— Как, как?!… — провикна се божеството.
Икономката пак се озърна и явно сниши глас.
— Някой познава ли господин Уитлоу? — сети се Архиканцлерът.
— Ами… не — вдигна рамене Деканът. — Сигурно всички сме си представяли, че е покойник.
— Поне не знаете ли от какво е умрял? — изсумтя Ридкъли. — Все едно, не искам да ръсите глупости, защото те се връщат.
Висшата сила кимаше приветливо.
— Ето, всичко си изяснихме. — Потърка ръце оживено. — Нямам търпение да видя как се осъществява в практиката. И още сто години да си бях седял тук, нямаше да… Е, никой не може да ме упрекне, че не бих повярвал… Тоест… — Ухили се на изопнатите им лица. — Особено онзи момент, когато той… А пък тя… Искрено ви уверявам, че не знам как някой би престанал да се хили, за да успее… Все пак схванах същността и пред мен се откриват невероятно интересни възможности…
Госпожа Уитлоу подчертано зяпаше тавана. В стойката й имаше само блед намек за усилията, с които сдържаше смеха си. А това беше смразяващо. Никой от магьосниците не я бе виждал засмяна.
— А, тъй ли? — подхвърли Ридкъли, небрежно доближавайки изхода. — Чудесно, чудесно! В такъв случай предполагам, че повече нямате нужда от нас, нали? Не искаме да си изпуснем кораба, такива ми ти работи…
— Да, да, не ме оставяйте да ви губя времето — разсеяно му махна с ръка божеството. — Колкото по-внимателно обмислям перспективите, толкова по-ясно ми е, че този „секс“ ще реши всичките ми затруднения.
— Не всеки би могъл да твърди същото — сериозно отвърна Ридкъли. — Госпожо… Уитлоу, вие… ще се присъедините ли към нас?
— Разбира се, господин Архиканцлер.
— Ами… Превъзходно. А ти, господин Стибънс?…
Висшата сила ровеше в кутиите върху една от работните си маси. Въздухът блещукаше. Пондър се вгледа в кита. Нямаше съмнение, че е жив, но… не в настоящето. Взря се за миг в полуготовия слон, после в загадъчно органичните крепежни конструкции и кранове, където трепкащо синьо сияние почти скриваше смътни силуети, макар че един от тях напомняше за крава.
Внимателно извади любознателна буболечка от лявото си ухо. Ако си тръгнеше сега, до края на дните си щеше да се пита…
— Мисля, че бих предпочел да остана.
— Ето един умен… — запъна се богът, без да се обърне.
— Човек.
— Един умен човек — старателно повтори висшата сила.
— Сигурен ли си? — скептично подметна Ридкъли.
— Май никога не съм си позволявал почивка досега — кимна Пондър. — Сър, подавам молба за изследователски отпуск.
— Човече, залутали сме се в миналото!
— Значи ще се занимавам с фундаментални изследвания — твърдо заяви Пондър. — Сър, тук има какво да науча!
— Ха…
— Достатъчно е да се огледате, сър!
— Е, няма да те спирам, щом си решил. Разбира се, ще трябва да ти спрем заплатата по време на отпуска.
— Не си спомням да съм получавал някога заплата — учтиво отбеляза Пондър.
Деканът сръга Ридкъли в ребрата и му зашепна.
— О, да. Искаме да знаем как работи онзи кораб.
— Това ли? — поклати глава богът. — Няма да срещнете затруднения. Сам ще намери място с други биогеографски характеристики. Всичко е напълно автоматизирано. Не би имало смисъл да се връщате там, откъдето сте тръгнали, нали? — Посочи с ръка, стиснала краче от бръмбар. — Има някакъв нов континент в посоката на въртенето на Диска. Корабът сигурно ще се насочи право към него, масата му е подходяща.
— Нов ли? Хм…
— Така е. Аз изобщо не се блазня от подобни начинания, но шумът от строителната площадка се чува добре нощем. Голяма бъркотия.
— Стибънс, убеден ли си, че искаш да останеш? — недоверчиво настоя Деканът.
— Ъ-ъ… Да.
— Сигурен съм, че господин Стибънс ще поддържа прекрасните традиции на Невидимия университет! — сърдечно заяви Архиканцлерът.
Пондър знаеше всичко за традициите на Университета, затова кимна едва забележимо. Сърцето му туптеше силно. Не бе изпитвал такова вълнение дори когато за пръв път се сети как да програмира Хекса.
Най-сетне намери своето място в света. Бъдещето сякаш му се усмихваше.
Зазоряваше се, когато магьосниците се потътриха надолу по планината.
— Не беше чак толкова зле за бог — снизходително отсъди Старшият дискусионен наставник.
— И ни направи хубаво кафе — одобри Професорът по неопределени изследвания.
— Ама как бързо отгледа храста, след като му обяснихме що за чудо е кафето! — възхити се Лекторът по съвременни руни.
Госпожа Уитлоу вървеше малко по-напред и си тананикаше мелодийка без думи. Магьосниците внимаваха да я следват на почетно разстояние. Макар и неясно, те съзнаваха, че са победени, обаче си нямаха и представа в коя игра.