— Чудно, че младият Пондър пожела да остане — смотолеви Старшият наставник, защото отчаяно търсеше с какво да отклони мислите си от розови видения.
— И на бога май му хареса — вметна Лекторът. — Особено щом подметна, че вкарването на секса в проектирането ще означава пълна промяна на подхода.
— И аз правех глинени змийчета като малък — унесено сподели Ковчежникът.
— Браво на теб.
— Най-трудно моделирах крачетата.
— Архиканцлер… — поколеба се Старшият наставник. — Все си мисля дали не се намесихме нежелателно в миналото.
— Не виждам как би могло да стане — сви вежди Ридкъли. — В края на краищата миналото се е случило, преди ние да попаднем тук.
— Да, ама щом вече сме тук, значи сме го променили.
— В такъв случай си е било променено и без това.
Всички стигнаха до мълчаливото съгласие, че няма какво повече да се обсъжда. Поначало знаеха, че е нелепо лесно човек да се оплете в глаголните времена на темпоралните премествания, обаче им беше ясно и че почти всички проблеми се преодоляват с достатъчно самочувствие.
— Много е трогателно, като си помислиш, че представител на Университета ще помогне в създаването на напълно нов подход към сътворението на живот — започна тържествено Професорът.
— Ами да — съгласи се Деканът. — Кой ще каже сега, че образованието е лошо нещо, а?
— Не си представям кому би хрумнало — вдигна рамене Архиканцлерът.
— Дори да се намери толкова неразумен човек, стига да му споменем за Пондър Стибънс и да заявим: „Вижте го, учеше упорито, уважаваше преподавателите си и ето вече е дясната ръка на един бог.“
— Ама как ще се превърне… — не сдържа недоумението си Лекторът, но Деканът го изпревари.
— Образно казано, разбира се. Тоест му е станал пръв помощник. Подозирам, че формално погледнато, това го прави ангел.
— Нещо бъркаш. Пондър се плаши от високото. Освен това е от плът и кръв, а доколкото знам, ангелите са съставени от… светлина ли беше? Нищо не му пречи обаче да бъде светец.
— А дали е способен да върши чудеса?
— Знам ли… Когато си тръгвахме, те обсъждаха дали да не променят задниците на бабуините, за да не изглеждат толкова противно.
Магьосниците се позамислиха.
— Ако го постигнат, това ще е истинско чудо — натърти Ридкъли.
— Аз поне не бих избрал да си прекарам така отпуска — поклати глава Старшият наставник.
— Богът твърдеше, че всичко опирало до пораждане на желание у тварите… за да се занимават с… да де, да се примирят с правенето на новото поколение… Иначе щели да предпочетат далеч по-смислени занимания. Явно ще му се наложи да пресътвори от нулата множество животни.
— Като почне от задниците. Ха-ха.
— Декане, благодаря ти за ценния принос в дискусията.
— Аз пък винаги съм смятал секса за крайно безвкусен начин да се осигури оцеляването на вида — призна си Професорът, когато стигнаха до брега. — Уверен съм, че би могло да се измисли нещо по-добро. Досегашният начин е твърде… старомоден. И прекалено енергичен.
Един некадърен магьосник се бе настанил до пресъхнало изворче под сянката на дърво, което изобщо не можеше да разпознае. Псуваше невъздържано, защото се опитваше да пробие кутийка бира.
— Ама кой идиот се е сетил да затваря бирата в тенекии?!
Когато продупчи с острия камък кутийката, бирата изскочи като струя пяна под високо налягане, но Ринсуинд успя да я насочи в устата си.
Иначе настроението му се пооправи. От Мърморко нямаше и помен.
Със следващата кутийка боравеше по-предпазливо и можа да посмуква замислено съдържанието й.
Ама че страна! Нищо не беше такова, каквото изглеждаше, дори не валеше. И цялата вода се криеше под земята.
По дяволите! Трябваше да си налее вода в нещо…
Взе празна кутийка и се повлече към мястото, където дърветата бяха нагъсто. Там трябваше да има вода… ако можеше да копае неуморно. Ако не можеше, пак щеше да копае.
За половин час успя да стъпче кутийката до плосък ламаринен лист и да изрови дупка, в която се скриваше до кръста. Пръстите на краката му бяха мокри.
След още половин час затъна до раменете и глезените му се намокриха.
Когато за пореден път вдигна глава да се огледа, беше заобиколен от овце, които ту се взираха подозрително в него, ту поглеждаха с печален копнеж влажните дълбини.
— Няма защо да ме зяпате така — скастри ги Ринсуинд. Не дочака никаква реакция. — Не съм виновен — продължи да си мърмори. — Хич не ми пука какво разправя онова кенгуру. Стоварих се тук съвсем ненадейно. И не нося отговорност за пустия ви климат!