Нищо не се промени в погледите им и магьосникът се разколеба. Всъщност всеки би се отказал да се състезава по тъпо търпение с овца. Тя не е способна на почти нищо друго.
— О, по дяволите, може и да измисля нещо с кофа и макара… И без това май нямам важни срещи днес.
Проникваше все по-надълбоко с надеждата да стигне до водата, преди да му е избягала, когато чу някой да си подсвирква.
Надзърна между краката на овцете. Някакъв мъж пълзеше по пресъхналото изворче, оголил зъби от напрежение. Не забеляза Ринсуинд, защото бе вперил поглед в тълпящите се четириноги. Пусна на земята раницата си, извади чувал, примъкна се до една самотна овца и скочи. Животното не успя дори да изблее.
Тъкмо завързваше чувала и се разнесе глас:
— Тази овца сигурно е чужда собственост.
Мъжът се заоглежда трескаво. Стори му се, че чува гласа откъм стадото.
— И си мисля, че можеш да загазиш сериозно с тези кражби на овце. Не се съмнявам, че по-късно ще съжаляваш за деянията си. Убеден съм, че някой много държи овцата да си остане негова. Пусни я, докато не е станало късно.
Мъжът се блещеше диво.
— Замисли се, де — прикани го гласът. — Имате си хубавичка страна с папагали и тям подобни, а ти разваляш всичко, като крадеш овце, отгледани с къртовски труд. Обзалагам се, че не би искал да те запомнят като крадец на… А!
Мъжът захвърли мърдащия чувал и препусна с все сила.
— Нямаше нужда да си плюеш на петите — сгълча го Ринсуинд, — аз само се опитвах да пробудя доброто у теб. — Сви дланите си във фуния и кресна: — Ей, забрави си раницата!
Магьосникът излезе от дупката и понечи да развърже блеещия приглушено чувал. Някакъв шум го накара да се обърне. Друг мъж го гледаше от гърба на кон, и то твърде сърдито.
Зад него се виждаха още трима със съвсем същите шлемове и кожени куртки, чиито сурови изражения и без думи натъртваха „стражи“. И тримата бяха насочили арбалетите си към Ринсуинд.
Отново го споходи усещането за пропадане в бездънна яма, съпровождащо непоклатимата увереност, че се е забъркал там, където няма никаква работа.
Помъчи се да лепне усмивка на лицето си.
— Добър ви ден! Няма проблеми, а? Ама как се радвам да ви зърна мутрите, пичове! Без майтап!
Пондър Стибънс се прокашля.
— С какво бихте искал да помогна? Например защо да не довърша слона?…
— А как си с едноклетъчните?
Пондър не си беше представял, че ще се вживее в ролята на дизайнер на едноклетъчни, но все от нещо трябваше да започне.
— Отлично се справям.
— Е, да, те просто се цепят по средата — призна богът, докато вървяха край редиците сияещи кубове, пълни с живот, а над тях жужаха крилати буболечки. — Няма кой знае какво бъдеще в тях. Разбира се, процесът е подходящ за по-низшите форми на живот, но е малко притеснителен за сложно изградените същества, а за конете, да речем, вероятно би бил фатален. Смея да твърдя, Пондър, че сексът ще ни бъде от изключителна полза. И ще ни остане време да поработим върху великия ми проект.
Пондър въздъхна. Знаеше си, че се готви нещо грандиозно. Божеството не би се захванало с толкова главоболна работа само за да подобри живота на леснозапалимите крави.
— Имате ли нещо против да дам своя принос и в този проект? Сигурен съм, че помощта ми няма да е излишна.
— Нима? Питах се дали животните и птиците няма да ти допаднат повече.
— Да, чудесни са, но и малко ограничени, нали? — лукаво подхвърли Пондър.
Висшата сила грейна в усмивка. Нищо не може да се сравни с близостта до щастлив бог. Все едно потапяш мозъка си в гореща вана.
— Именно! Ограничени! Най-точната дума! Всяко е заседнало в своята пустиня, джунгла или планина, зависи напълно от един-два вида храна, живее по милостта на разни отрепки на Вселената и измира от най-дребната промяна в климата. Ама че загуба на време и усилия!
— Прав сте! — непоколебимо се съгласи Пондър. — Нужно ни е кораво и приспособимо същество, нали?
— Прекрасно се изразяваш, Пондър! Виждам, че се появи точно когато трябваше!
Поредната огромна двойна порта се отвори пред тях, откри се кръгла зала с пирамида от ниски стъпала в средата. Увенчаваше я обичайният облак от синя мъгла, в който за миг просветваха искрици.
А пред мисления взор на Пондър Стибънс се откри ослепителното бъдеще. Очите му светеха толкова разпалено, че очилата му се замъглиха, а вероятно би могъл и да прогори дупка в по-тънък лист хартия. Ох… Нима един привърженик на натурфилософията би посмял да мечтае за повече? Теорията бе овладял, сега щеше да се заеме с практиката.