И този път всичко щеше да бъде свършено правилно. Кого ли интересува, че може да промени бъдещето? Нали за това е бъдещето да го променяш? Вярно, доскоро се противеше на всяка намеса… но само защото други смятаха да се заемат с нея. А сега един бог се вслушваше в мнението му. Защо да не вложат разум в сътворяването на разума?
Например нищо не пречеше да сглобят човешкия мозък така, че брадите по никакъв начин да не са свързани с мъдростта. Не беше ли по-добре за белег на мъдрост да бъдат смятани младостта, кльощавото телосложение и очилата за късогледство?
— А… завършихте ли го вече? — поохлади надеждите си Пондър.
— Общо взето да — потвърди висшата сила. — Най-величественото ми постижение. Няма да крия, че поне в моите очи слоновете бледнеят в сравнение с него. Има обаче да се довършват множество подробности. Разбира се, ако не се съмняваш в силите си.
— За мен ще бъде чест — разтреперан отвърна Пондър.
По количеството искри в синьото сияние личеше, че вътре се извършва нещо особено важно.
— Какви инструкции влагате в тях, преди да ги пуснете в света? — осведоми се делово младият магьосник.
— Съвсем простички — вдигна рамене богът. Махна с ръка и светещото кълбо започна да се свива. — Очаквам от тях сами да се справят с повечето затруднения.
— Разбира се, съвсем естествено е! А и дори нещо да се обърка, винаги бихме могли да го оправим с някоя и друга допълнителна команда.
— Всъщност не е необходимо — успокои го божеството тъкмо в мига, когато кълбото изчезна и се появи венецът на творението. — Според мен по-простите инструкции са и по-практични. Нали се сещаш: „Щъкай винаги към тъмните ъгълчета.“ Ето! Не е ли самото съвършенство? Какво произведение на изкуството! Слънцето все някога ще угасне, океаните ще пресъхнат, но това приятелче ще пребъде, запомни какво ти… Ей, Пондър, къде си?
Деканът облиза показалец и го вдигна над главата си.
— Вятърът духа откъм десния борд.
— А това добре ли е? — попита Старшият наставник.
— Нищо чудно и да е добре. Да се надяваме, че ще се доберем до континента, за който спомена онзи бог. Островите вече ме изнервят.
Ридкъли довърши тежкия труд по отсичането на гигантската дръжка на тиквения кораб и я изхвърли в морето.
На върха на зелената мачта фуниевидните цветове трепкаха с повеите на вятъра. Платното — листо заскърца и се завъртя леко.
— Щях да кажа, че е чудо на природата — промълви Деканът, — ако не бяхме срещнали и твореца му. А това доста вкисва впечатлението.
Макар магьосниците да не са любители на приключенията, знаят много добре, че жизненоважната основа на успеха е доброто запасяване. Затова корабът газеше забележимо по-дълбоко във водата.
Деканът си избра една израснала на клон пура, запали я и разкриви лице.
— Не е от най-добрата. Още е зелена.
— Ще го понесем някак — обеща Ридкъли. — Старши наставнико, какво правиш?
— Ами редя на подноса някои дребни глезотии за госпожа Уитлоу.
Магьосниците като по команда се озърнаха към грубоватия параван, закрепен пред носа на кораба. Всъщност икономката не ги помоли за услугата. Тя само спомена колко силно препичало слънцето и изведнъж старшите преподаватели от Невидимия университет се втурнаха в надпревара кой пръв ще нареже прътите и ще оплете между тях палмови листа.
— Бях сигурен, че е мой ред — ледено се обади Деканът.
— Не, драги. Ако не си забравил, преди малко ти й занесе прясно изцеден плодов сок.
— Само някаква си чашка! — сопна се Деканът. — А ти препълваш цял поднос. Дори си подредил букетче в черупката на кокосов орех!
— Госпожа Уитлоу обича масата да е украсена — невъзмутимо напомни Старшият наставник. — Тя обаче казва, че пак й е топло. Защо не й вееш с палмово листо, докато й обеля гроздето?
— Отново се налага да изтъкна елементарната несправедливост на твоето предложение — надменно изрече Деканът. — Да размахваш листо е черна работа в сравнение с беленето на всяко зрънце грозде. А аз, Старши наставнико, между другото те превъзхождам по ранг.
— Нима, Декане? Как го измисли?
— Човече, не става дума за субективно мнение. Има го черно на бяло в таблицата за длъжностите!
— За кои длъжности говориш?
— И ти ли ще ми се държиш като Ковчежника? За онези в Невидимия университет, разбира се!
— Който се намира къде?… — подсказа с наслаждение Старшият наставник, грижливо подреждайки белите лилии.
— А бе, човек, нали…
Деканът посочи наслуки към хоризонта, но гласът му пресекна, когато определени факти за пространството и времето нахлуха отново в ума му.