— Благодарско, пич, непременно ще опитам. Още една добра новина ти нося, да знайш.
— Пускате ме да си вървя ли?
— А, защо ще пускаме закоравяла кримка като тебе? Не, не, просто Грег и Винс ще наминат по-късничко да те оковат.
Посочи принадлежностите в ръцете на мъжагите — дълга верига, няколко окови и малка, но извънредно тежка наглед метална топка.
Ринсуинд въздъхна. Когато една врата се затвори под носа ти, другите направо се затръшват.
— Така по-добре ли е според вас?
— О, ще вмъкнат още един стих в баладата за тебе — обеща Надзирателят. — Никого не сме бесили окован след Тенекиения Нед.
— Нали уж не бил построен затворът, който можел да го удържи? — поклати глава магьосникът.
— Вярно, успяваше да се измъкне, само че с бягането не му беше лесно.
Ринсуинд погледна пак желязната топка.
— О, богове…
— Винс пък иска да знае колко тежиш, та да сметне дължината на веригите, че да увиснеш както подобава.
— Има ли значение? — попита магьосникът с кухо отекнал глас. — Нали и без това ще си умра?
— Да де, няма проблеми, ама ако объркаме сметките, накрая или вратът ти ще стане шест стъпки, или — ако щеш, смей се, — чутурата ти ще отхвръкне като тапа от бутилка вкиснало вино.
— Ясно.
— Като бесихме Лари Грубияна, тършувахме по покривите цяла заран!
— Превъзходно. Цяла заран, значи? С мен няма да имате такъв проблем, защото ще бъда другаде в уреченото за бесене време.
— Ей тъй ме кефиш! — приятелски го сръга с лакът надзирателят. — Инат до края, а?
— Я ми се разкарайте от главата! — кресна невъздържано магьосникът.
— Аха, искаш да умуваш на спокойствие как ще офейкаш — мъдро отгатна надзирателят. — Няма проблеми. Ще си ходим ей сегичка.
— Благодаря.
— Тогаз до пет заранта.
— Бива — кисело отвърна Ринсуинд.
— Някакви желания за последната закуска имаш ли?
— Гледайте да е нещо, което се приготвя цяла вечност.
— А тъй те искам!
— Махайте се!
— Няма проблеми.
Тримата се отдалечиха по коридора, но надзирателят се върна тутакси, сякаш бе забравил нещо.
— Ей, требе да знайш още нещо за бесенето. Може пък да спиш по-леко тая нощ.
— Слушам.
— Имаме си една човеколюбива традиция, ако подвижният под на ешафода заяде три пъти.
— Да?
— Може да звучи смахнато, ама се е случвало веднъж-дваж.
Мъничко зелено листенце поникна на овъглените клони на надеждата.
— И в какво се състои традицията?
— Глей с’а, много е жестоко да изправяш човека там повече от три пъти и да знае, че всеки миг ще го…
— Да, да… Разбирам! И тъй — след третия път?…
— Връщаме го в килията, докато дърводелецът оправи подвижния под. Дори му даваме вечеря, ако работата се проточи повечко.
— И?
— Накрая майсторът проверява добре ли се движи подът, пак изкарваме осъдения навънка и си го бесим кат едното нищо. — Надзирателят изтълкува правилно изражението на Ринсуинд. — Няма що да ме зяпаш тъй. По-добре ли е да зъзнеш на студа цяла заран? Не е любезно, да знайш.
Когато мъжът се махна най-сетне, магьосникът поседя, вперил поглед в отсрещната стена.
— Беее!
— Млъквай.
Значи една мимолетна нощ, а после местните хора щяха щастливо да търсят главата му по улиците, защото тримата клоуни пак са се оплескали. Няма справедливост на този свят!
— ДОБЪР ТИ ДЕН, ПИЧ.
— О, не, и ти ли?! Моля те!
— ПРОСТО СЕ ДЪРЖА ПОДХОДЯЩО СПОРЕД ТУКАШНИТЕ НРАВИ. МНОГО ОБЩИТЕЛНИ ХОРА, НАЛИ? — похвали ги Смърт, седнал кротко до Ринсуинд.
— Изгаряш от нетърпение да ме довършат този път, а? — горчиво подхвърли магьосникът.
— НЯМА ПРОБЛЕМИ.
— Аха, значи наистина лошо ми се пише. А пък очакваха от мен да спася тази страна. Ясно, ще се умира…
— О, ДА. УВИ, АБСОЛЮТНО НЕСЪМНЕНО Е.
— Най ми е криво заради тъпотията. Я си помисли колко пъти ми се разминаваше на косъм! Можеха да ме изпепелят дракони, нали? Или пък да ме излапат огромни твари с безброй пипала. Дори не беше изключено всяка частичка от тялото ми да се разлети в собствена посока.
— ТРЯБВА ДА ТИ СЕ ПРИЗНАЕ, ЧЕ ЖИВЯ ИНТЕРЕСНО.
— Вярно ли е, че животът на човека минава пред очите му, преди да умре?
— ДА.
— Гадост.
Ринсуинд потръпна.
— СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ НЕ МЕ РАЗБРА. ЖИВОТЪТ НА ХОРАТА НАИСТИНА МИНАВА ПРЕД ОЧИТЕ ИМ, ПРЕДИ ДА УМРАТ. ПРОЦЕСЪТ СЕ НАРИЧА „ЖИВОТ“. ИСКАШ ЛИ СКАРИДКА?
Ринсуинд погледна само за секунда картонената кофичка в скута на Смърт.
— Не, благодаря. Понякога са смъртно опасни. И не мога да не отбележа, че прекаляваш, като идваш тук да злорадстваш и да си хапваш скаридки пред мен.
— МОЛЯ?
— И то само защото сутринта ще ме бесят.