— НИМА? О, ЩЕ ОЧАКВАМ С НЕТЪРПЕНИЕ ДА НАУЧА КАК СИ ИЗБЯГАЛ. ИМАМ СРЕЩА С ЕДИН ЧОВЕК В… — Очните кухини на Смърт блеснаха за миг, докато ровеше в паметта си. — … В ЕДИН КРОКОДИЛ. НА НЯКОЛКОСТОТИН МИЛИ ОТТУК.
— Какво?! А защо намина при мен?
— ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ ЩЕ СЕ РАДВАШ ДА ВИДИШ СТАР ПОЗНАТ. НО ВЕЧЕ Е ВРЕМЕ ДА СИ ВЪРВЯ. — Смърт се изправи. — ТОЗИ ГРАД Е ПРИЯТЕН В МНОГО ОТНОШЕНИЯ. И ЩОМ СИ ПОПАДНАЛ ТУК, ПОСТАРАЙ СЕ ДА РАЗГЛЕДАШ СГРАДАТА НА ОПЕРАТА.
— Чакай, чакай!… Току-що чух от теб, че неминуемо ще умра!
— ТОВА ВАЖИ ЗА ВСЕКИГО. СЛУЧВА СЕ РАНО ИЛИ КЪСНО.
Стената пропусна с лекота Смърт, защото от неговата по-особена гледна точка тя просто не съществуваше.
— Но как ще стане? Аз не мога да минавам през… — започна магьосникът.
Млъкна и се сви на нара. Овцата пък се свиваше в ъгъла.
За разнообразие се обърна по гръб и зяпна тавана. Някой бе драскал дори по него. Всъщност…
Здрасти, пич. Виж ги хубавичко ония панти.
Бавно, сякаш дърпан с невидими конци, Ринсуинд обърна глава и погледна зарешетената врата.
Пантите бяха страховити. Не бяха завинтени във вратата, за да ги преодолее първият хитрец с отвертка в ръка. Представляваха огромни стоманени куки, забити надълбоко в стената, и върху тях се насаждаха двете грамадни стоманени халки, заварени към вратата. Какво ли обнадеждаващо пък бе видял онзи прочут бандит?
Магьосникът се вторачи в ключалката отблизо. Дебел стоманен прът, заклещен в още по-здрава рамка.
Ринсуинд още дълго не отдели поглед от вратата. После си плю на ръцете, стисна зъби и се помъчи да я вдигне откъм пантите. Да, имаше достатъчно хлабавина…
Беше възможно да се махнат халките от куките.
С пристъпяне встрани на полусвити крака можеше и да издърпаш цялата врата в килията, измъквайки пръта от рамката.
И накрая лесно би успял да окачиш вратата на мястото й, както вече си излязъл в коридора, а след това се изсулваш тихомълком.
Ринсуинд внимателно отпусна халките върху куките и си каза, че само някой глупак би постъпил така.
В подобни моменти страхът се превръщаше в точна наука. Някои ситуации изискваха дива, безогледна паника, други — премерена, обмислена, разумна паника. Сега магьосникът се намираше в безопасност. Признаваше все пак, че е килия за смъртници, но пък вероятно беше единственото място в цялата страна, където нищо не го заплашваше в близките часове. Хиксианците май не си падаха по изтезанията, макар че сигурно биха го увещавали да хапне още от произведенията на тяхната кухня. Поне в момента имаше време — да състави план, да прецени най-добрия си ход, да приложи ума си към неотложния проблем.
Постоя така секунда-две, после напъна вратата.
Отдели предостатъчно време за размисъл. Вече можеше да хукне с все сила.
Зелената палуба на тиквения кораб бе разделена на женска и мъжка половини в името на благоприличието. На практика това означаваше, че госпожа Уитлоу заемаше по-голямата част от нея, защото прекарваше повечето си време в слънчеви бани зад импровизиран параван. А уединението й беше напълно гарантирано, защото поне трима от магьосниците бяха готови да убият всекиго от тях, който дръзне да доближи на десет стъпки преплетените палмови листа.
Лелята на Пондър, която го отгледа, би нарекла това „атмосфера“.
— Въпреки всичко смятам, че трябва да се покатеря на мачтата! — ядосано възрази той.
— Аха, обичаш да надзърташ! — изръмжа Старшият дискусионен наставник.
— Не, но според мен е по-разумно да проверим накъде плава корабът. Пред нас има грамадни черни облаци.
— Малко дъжд ще ни се отрази добре! — отсече Професорът по неопределени изследвания.
— В такъв случай за мен ще бъде чест да направя подходящ навес за госпожа Уитлоу — заяви Деканът.
Пондър се върна на кърмата, където Архиканцлерът начумерено ловеше риба.
— Човек би могъл да си помисли, че госпожа Уитлоу е единствената жена на този свят — промърмори Пондър.
— Мислиш ли, че наистина е така? — трепна Ридкъли.
Умът на Пондър се понесе трескаво и се натъкна на няколко ужасяващи препятствия.
— Определено не, сър!
— Не сме сигурни, Пондър. Опитай се обаче да видиш нещата откъм добрата им страна. Може всички да се удавим.
— Ъ-ъ… Сър, а вие погледнахте ли към онзи хоризонт?
Вечната буря беше дълга седем хиляди мили, но само една миля широка. Огромен кипнал кръг от вбесен въздух, обикалящ последния континент като цял лисичи род около курник.
Облаците се трупаха чак до горния край на атмосферата. Вече бяха на възраст, въртяха се по мъчителния си кръг от безброй години, трупаха омраза и преди всичко волтаж.