— Можем да проверим. — Подаде кубчето на Пондър, който веднага се вторачи в тавмометъра. — Самият аз не го използвам. Стига ми да си наплюнча пръста.
— Не работи! — възкликна Пондър и чукна кубчето с нокът, а корабът се разтресе. — Иглата е… Ау!
Изтърва тавмометъра, който се стопи, преди да падне на палубата.
— Не е възможно! — възкликна най-младият от магьосниците. — Тези неща мерят до един милион тавми!
Архиканцлерът си облиза показалеца и го вдигна тържествено. Веднага светна ореол в лилаво и октариново.
— Горе-долу точно — въздъхна Ридкъли.
— Нали уж никъде не е останала толкова концентрирана магия! — извика истерично Пондър.
И зад кораба вече бушуваше ураган. А отпред стената на бурята се издигаше и чернееше.
— Колко магия е нужна според тебе, за да направиш цял континент? — подхвърли Архиканцлерът.
Едновременно вдигнаха глави, опитвайки се да видят горния край на облаците. Накрая вратовете им заскърцаха.
— По-добре да заковем люковете — промърмори Деканът.
— На този кораб няма никакви люкове.
— Ами поне да закрепим здраво госпожа Уитлоу. И да приберем на по-сигурно място Ковчежника и Библиотекаря…
Влетяха право в стихията.
Гъсти изпарения се кълбяха над водата, а по повърхността й подскачаха мълнии досущ като капки по нагорещен котлон.
Вълните бяха твърде големи за вълни, но почти се вместваха в размерите на планини. Пондър си позволи да надникне само веднъж зад борда — корабът едва започваше плъзгането си надолу в бездънна водна клисура.
Хванал се за крака му, Деканът стенеше.
— Пондър, ти си чел всякакви неща — изгъгна немощно, когато пропаднаха в бездната и започнаха мъчителното изкачване по следващата вълна. — Ще загинем ли в бурята?
— Ами… Не ми се вярва, Декане…
— Жалко…
Още преди да стигне до ъгъла, Ринсуинд чу пронизителното пищене на стражарските свирки. Никога не допускаше такива дреболии да му развалят настроението.
Та това беше град! Ставаше много по-лесно. Толкова ъгълчета и нишички, в които да се свреш…
Свирките запищяха и пред него.
Тук тълпата се сгъстяваше и като че напредваше задружно в една посока. А на Ринсуинд му допадаше да бяга през тълпи. Като преследван имаше на своя страна предимството на изненадата и успяваше да разблъска с рамене и лакти хората наоколо, които чак тогава започваха да се обръщат и да недоволстват. И губеха всякакво желание да сторят път на преследвачите.
Най-добре беше да препуска по надолнище. Нали обикновено разполагаха там пристаните, та да са по-близо до водата? Имаше няколко лодки — нищо особено като укритие, но…
Тропот на тежки стъпки в мрака.
Тези стражи се оказаха прекалено изпечени в противния си занаят!
Не си играеха почтено ролята.
Не биваше да се мъчат да го пресрещнат. Не биваше да мислят.
Затича в единствената останала му посока — покрай водата.
Зърна някаква страда. Или… Не, беше си сграда. Кой би направил толкова грамадна отворена кутия, от която да стърчат нагънати салфетки?
Ринсуинд беше убеден интуитивно, че зданията трябва да представляват сборище от правоъгълници със заострен капак, и то с приблизителния цвят на местната глина. От друга страна, както справедливо е отбелязал философът Ли Тин Уидъл, неблагоразумно е да критикуваш дизайна на поредното си леговище.
Изкатери се вихрено по стъпалата и затича около странната бяла постройка. Май беше нещо като музикална зала. Тоест опера, съдейки по долитащите звуци. Ама че нелепост! Как да си представи, че дами с могъщо телосложение пеят в чудесия, която сякаш се кани да отплава нанякъде с опънати платна? Нямаше време да се озадачава, мярна му се врата с няколко кофи за боклук отпред, при това отворена…
— Пич, от агенцията за услуги ли те пращат?
Ринсуинд се взря с присвити очи в облаците пара.
— Дано се оправяш добре с пудингите, щото главният готвач още си удря главата в стената — продължи заговорнически фигурата с висока бяла шапка, появила се от мъглата.
— Няма проблеми — оптимистично отвърна магьосникът. — Това ще да е кухня, а?
— Я, още не си влязъл, пък почна с бъзиците…
— Нали уж е опера?…
— Ами да, пич, най-страхотната проклета опера в света. Идвай с мен.
Кухнята не се оказа особено голяма, а и подобно на повечето помещения, предназначени за същите занимания, тук се трудеха излишно много хора.
— Големият шеф реши да даде вечеря за примадоната — обясни водачът, пробивайки си път в гъмжилото. — И глей ти — Чарли трябва да се оправя с пудинга.