— Добре, добре — мърмореше магьосникът.
Очакваше рано или късно да проумее какво става тук.
— Шефът изтърси: „Чарли, искам тоя път да надминеш себе си.“
— Няма проблеми, а?
— А после като се почна!… „Великият Нунчо измисли «Ягодов Саквил» за прекрасната Уенди Саквил. А пък прочутият Импозо направи «Ябълков Глейзиър» за прелестната Марджирийн Глейзиър. Чарли, сега аз ти давам шанс да останеш в историята.“
Доближиха маса, до която дребен човечец ридаеше неудържимо, закрил лицето си с длани. Пред него бяха наредени множество празни бирени кутии.
— Горкичкият, оттогава се налива, а ние решихме да повикаме някого на помощ. Лично аз съм спец по пържолите и скаридите.
— Аха, трябва да направя пудинг? И ще го наречем на някоя оперна певица? — грейна Ринсуинд. — Традиция, а?
— Ъхъ, пич, и глей да не изпързаляш Чарли. Той за нищичко не е виновен.
— Ами добре…
Магьосникът се замисли за тайните на пудингите. Общо взето — плодове, сметана и яйчен крем. Да, също тесто и други дреболии. Не съзираше непреодолим проблем.
— Няма проблеми. Сегичка ще забъркам нещо.
В кухнята настъпи гробна тишина. Щъкащите готвачи се бяха смръзнали и го зяпаха изцъклено.
— Първо — делово подхвана Ринсуинд, — какви плодове имаме?
— В таз късна доба намерихме само праскови.
— Няма проблеми. Сметана намира ли ни се?
— Ъхъ. Че как без сметана?
— Прекрасно. Остава само да науча името на въпросната дама…
Мълчанието сякаш се срина в бездънна пропаст.
— Ама да знайш, че инак жената си пее кат славейче… — малко гузно започна един от готвачите.
— Нямам нищо против. Името й?
— А, бе… Тъкмо в туй ни е проблемът — махна с ръка друг.
— Защо?
Пондър отвори очи. Водата тук беше спокойна… поне в сравнение с доскорошните гледки. А в небето дори прозираха сини петънца, макар облаците да го кръстосваха яростно, сякаш всеки си носеше личния вятър.
В устата си имаше вкус като от дълго смукане на калаена лъжица.
Около него някои от старшите магьосници успяха да се надигнат на колене. Деканът се намръщи, свали шапката от главата си и изтръска малко раче.
— Чуден кораб — измънка замаяно.
Зеленото стъбло на мачтата беше непокътнато, макар платното да изглеждаше доста разръфано. Въпреки това корабът се носеше леко с вятъра към…
… континента. Беше червена стена, която изглеждаше нажежена под проблясъците на мълниите.
Ридкъли се изправи неуверено и я посочи.
— Малко ни остава!
Деканът изръмжа кръвнишки:
— Писна ми от твоята непоносима бодрост! Затваряй си устата!
— Я стига, Декане. Аз съм Архиканцлерът тук.
— А не искаш ли да обсъдим този малък кадрови въпрос? — изсъска Деканът и очите му блеснаха странно.
— Моментът не е от най-подходящите!
— Ридкъли, а ти на какво основание всъщност раздаваш заповеди? На какво си Архиканцлер, ако нямаш нищо против да те попитам? Невидимият университет дори още не е основан! Старши наставнико, кажи му, де!
— Ако искам — ще му кажа, ако не искам — няма! — подсмръкна пренебрежително Старшият наставник.
— Какво?! — разяри се Деканът.
— И аз нямам никакво желание да чувам заповеди от теб!
Ковчежникът изпълзя на палубата само след минута, а корабът вече се тресеше застрашително.
Когато Пондър Стибънс се замисли по-късно за случката, изуми се, че никой не прибягна до магия още в началото. Старшите преподаватели от Университета бяха свикнали, че хапливата забележка нанася по-тежка рана от вълшебен меч.
Скованата усмивка на Ковчежника посърна, щом се взря в сценката.
— Аз пък изкарах три точки повече от теб на последните тестове!
— А откъде знаеш, Декане?
— Порових ти в досието, когато стана Архиканцлер!
— Моля?! И ще ми натякваш след четирийсет години?!
— Няма значение! Изпитът си е изпит!
— А… такова… — започна Ковчежникът.
— Ама че дребнавост! Какво друго да очаквам от човек, който в студентските години си имаше отделна перодръжка за всеки цвят мастило!
— Ха! Аз поне не си пилеех времето в пиянство, хазарт и похождения по всяко време на денонощието!
— Ха! Гордея се с това. Изучих и нравите на разни съсловия, но имах почти същия успех като теб въпреки вечния махмурлук, тлъста бъчво!
— О, тъй ли било! Ще се обиждаме, значи?
— Именно, Двойно седалище! Хайде да се обиждаме! Открай време си шушнем, че само като върви човек зад теб, може да го тръшне морската болест!
— Питам се дали в такъв момент… — дуднеше Ковчежникът.
Въздухът около магьосниците вече пращеше. Изпаднеха ли в кисело настроение, привличаха магията както презрял плод мухите.