— Ковчежнико, кажи си с ръка на сърцето — нали от мен би излязъл по-кадърен Архиканцлер? — разпалено попита Деканът.
Клепачите затрепкаха над воднистите очи на Ковчежника.
— Аз… ами… И двамата… си имате добрите страни… Но дали не е време да обединим усилията си?…
Те помъдруваха секунда-две.
— Добре казано — призна Деканът.
— Имаш право — одобри Архиканцлерът.
— Защото, да си призная, никога не съм изпитвал симпатия към Лектора по съвременни руни…
— Ами да, все се подхилва многозначително — добави Ридкъли. — Не се държи като член на отбора.
— Охо, така ли ще се заяждаме! — Лекторът се ухили особено неприятно. — Аз изкарах по-високи оценки от теб, Ридкъли, и съм много по-слаб от теб, Декане! Но пък всеки може да се похвали със същото! Кажи им, Стибънс!
— За теб съм господин Стибънс, дебелако! — чу нечий глас Пондър.
Знаеше, че е неговият. Чувстваше се като хипнотизиран. Би могъл да си сложи юздата по всяко време, само че нямаше никакво желание да го стори.
— Не бих ли могъл да напомня, че…
— Млъкни, Ковчежнико!
— Извинявай… Да, извинявай…
Ридкъли размаха пръст под носа на Декана.
— А сега ти ме слушай внимателно…
Алена искра изскочи от ръката му, остави димна следа до ухото на Декана и се заби в мачтата, пръскайки я на трески. Деканът си пое дълбоко дъх — за другите остана забележимо по-малко въздух — и го изпусна с рев.
— Как смееш да използваш магия срещу мен?!
Архиканцлерът се пулеше към ръката си.
— Ама аз… Аз…
Пондър най-сетне успя да избута думите между челюстите си, които упорито отказваха да се отворят.
— Магията иштича шама от наш!
— Какво си фъфлиш, бе? — сопна му се Лекторът по съвременни руни.
— Ей сега ще ти покажа аз магия, смешнико окаян! — кресна Деканът и протегна ръце напред.
Пондър се осмели да стисне едната му китка.
— Декане, нали не искаш да пръснеш Архиканцлера на парченца?
— Ами! Точно това искам!
— Извинете ме за намесата, не искам да ви досаждам… — Госпожа Уитлоу се подаде иззад паравана си. — Разбирам, че обсъждате проблеми на Университета, но редно ли е да има толкова пукнатини в кораба? Водата вече го пълни.
Пондър се загледа в краката си. Палубата скърцаше и се цепеше.
— Потъваме… Ах, вие, дърти тъп… — Той злобно си прехапа езика. — Корабът се разкапва със същата бързина, както и възпитанието ни! Вижте, вече пожълтява!
— Той е виновен! — изпищя Деканът.
Пондър отскочи встрани. Важното беше да си наложи душевен мир и по възможност да мисли за приятни неща като синьо небе и игриви котенца… за предпочитане не такива, които предстои да бъдат удавени.
— Чуйте ме! Ако не свършим с дрязгите, те ще ни довършат, не разбирате ли? Корабът… май узрява или нещо подобно. А още не сме се добрали до сушата! В това море може и да има акули.
Сведе поглед и тутакси се извърна от водата.
— Наистина има акули в морето!
Корабът се наклони, когато останалите магьосници се наредиха до парапета да надзърнат.
— А дали са акули, как мислите? — усъмни се Ридкъли.
— Защо да не са риби тон? — предложи Деканът.
Зад тях вятърът отнесе остатъците от платното.
— А как можем да ги различим? — поклати глава Старшият дискусионен наставник.
— Като им преброите зъбите по пътя към дъното — въздъхна Пондър.
Поне никой не бе започнал да мята огнени кълба. Каза си, че можеш да изведеш магьосниците от Невидимия университет, но е немислимо да извадиш Университета от главите им.
Корабът се килна още по-силно настрани, щом госпожа Уитлоу се присъедини към тях.
— Какво ще стане, ако паднем във водата? — полюбопитства тя.
— Трябва да разработим план — отсече Ридкъли. — Декане, веднага състави работна група, която да обмисли оцеляването ни в непознати, гъмжащи от акули води.
— Да плуваме ли към брега? — невинно предложи икономката. — Като малка бях умела плувкиня.
Архиканцлерът й се усмихна сърдечно.
— Всичко с времето си. Вашето мнение ще бъде взето предвид.
— И то ще бъде единствено меродавното само след минута — промърмори Пондър.
— А твоята роля каква е, Ридкъли? — изръмжа Деканът.
— Да ви поставя целите. Вие ще прецените възможностите за избор.
— В такъв случай избирам да напуснем кораба.
— За да предпочетем акулите ли? — осведоми се Старшият наставник.
— Правилно, после ще изберем да се отървем и от тях — изсумтя Пондър.
Корабът, изсъхнал и мек като прахан, кротичко се разпадна под краката им.