Май беше настъпил моментът за легендарната последна схватка.
— Какво?! — възкликна Ринсуинд. — Винаги е рано за последна схватка! — Обърна се учтиво към Летиция. — Извънредно съм ви признателен за опита да ми помогнете. За мен беше рядко удоволствие да срещна истински дами.
Трите се спогледаха.
— За нас беше радост — церемониално отвърна Летиция. — Приятно разнообразие е да срещнеш истински джентълмен. Нали, момичета?
Дарлийн тъкмо замахваше с крак нагоре към един мъж, понечил да се качи на колесницата. Острото й токче постигна мигновено онова, което бромът в чая уж причинявал за цели седмици.
— Адски права си, да знайш!
Ринсуинд скочи пъргаво, кацна на нечие рамо, после за миг стъпи върху глава. Успя. Винаги успяваше, ако не прекъсваше движението дори за частица от секундата. Няколко ръце се вдигнаха да го сграбчат, метнаха и бирени кутийки по него, но преобладаваха виковете: „А тъй те искам! Бягай, мой човек!“
Най-сетне пред погледа му се откри пресечка. Магьосникът скочи от последното удобно подложило се рамо и тутакси смени скоростта. Миг по-късно установи, че за уличката подхожда единствено думата „задънена“. Тя обаче се отличаваше с още по-неприятно съдържание — трима-четирима стражи се бяха притаили тук да дръпнат по цигара.
Изгледаха го с неприветливото изражение на всички ченгета, чиято кратка и заслужена почивка в работно време е била смутена. В очите им се четеше обещанието непременно да му лепнат някое нарушение. После сержантът им се сепна.
— Ей го!
А на главната улица хората се разпищяха. Този път не бяха бирените крясъци на карнавала. Личеше, че някой е загазил сериозно.
— Мога да ви обясня недоразумението — припряно забърбори Ринсуинд, без да се заслушва в гълчавата. — Е, поне отчасти… Вижте какво, с онази овца стана…
Нещо блестящо прелетя над главата му и се стовари тежко между него и стражите.
Много приличаше на маса, която е навлякла вечерна рокля, и имаше стотици крачета.
Всички до едно бяха в обувки с високи токчета.
Магьосникът мигновено се сви на кълбо и си запуши ушите, за да не чува какво става наблизо.
Укротената вълна бълбукаше и засмукваше пясък, после се отдръпна, обливайки нацепено дърво.
Товарът от раци и бълхи изчака търпеливо, после се пренесе на сушата, преди да ги е застигнала следващата вълна.
Дъждът трополеше по брега и изравяше миниатюрни клисури в пясъка. Раците се втурнаха към тях като въодушевени заселници в надпревара кой ще бележи пръв територията си на безкрайната пясъчна ивица.
Няколко животинки се поспряха да проучат сива подгизнала островърха шапка, облепена с водорасли. После пропълзяха към по-обещаваща купчина мокър плат, която предлагаше повечко извивки и дупки.
Дребно раче пожела да се пъхне в носа на Пондър Стибънс и беше изхвърлено с кихавица.
Пондър отлепи единия си клепач.
Историята на последните няколко минути му се струваше твърде сложна и объркана. Помнеше как се носеше шеметно по тръба от зелена вода — ако това беше възможно, — а по едно време вълните, въздухът и Пондър Стибънс се оплетоха безнадеждно. В момента пък се чувстваше като човек, който е бил пребит старателно и методично с чук.
— Я се разкарай!
Извади още един рак от ухото си и откри, че си е загубил очилата. Вероятно плашеха рибите в морето.
— Мъртъв ли съм вече? — обади се Деканът наблизо.
— Не, сър, още сте жив.
— По дяволите! Сигурен ли си все пак?
Разнесоха се още пъшкания и стонове. Околните купчини изхвърлени от морето отломки се оказаха смес от магьосници и водорасли.
— Всички ли сме тук? — попита Ридкъли още преди да се изправи.
— Аз поне не съм — изхленчи Деканът.
— Не виждам… — запъна се Архиканцлерът — … госпожа Уитлоу… И Ковчежника…
Пондър седна на пясъка.
— Ето го… Олеле! Ето го Ковчежника…
В океана се надигаше гигантска вълна. Ковчежникът се бе настанил върху нея.
— Слизай веднага! — сърдито кресна Ридкъли.
Далечната фигура се изправи върху плоското семе и му махна приветливо.
— Ама той стърчи прав — установи смаян Архиканцлерът. — Нали не бива да го прави? Убеден съм, че не е редно. КОВЧЕЖНИКО, НЕ БИВА ДА ГО ПРАВИШ! Как… Ей, и това не е редно, нали?