Гребенът на вълната се изви напред, но Ковчежникът се плъзна косо надолу, сякаш караше една ска по планински склон.
Ридкъли тръсна глава и се обърна към другите магьосници.
— Нали не може да го прави, а? Вижте, пързаля се нагоре-надолу. Възможно ли е? Ето, вълната се захлупва, а той кротичко се мушва в… О, не…
Пяната скри стрелкащия се по водата Ковчежник.
— Е, това беше — унило изрече Ридкъли.
— Ъ-ъ… Не, сър — посочи Пондър.
Ковчежникът се появи малко по-нататък по брега, издухан като стрела от свиващата се водна тръба. Вълната се стовари върху брега, сякаш я бе обидил.
Семето смени посоката, плъзна се леко по разпенената вода и застърга в пясъка.
Ковчежникът слезе.
— Ура! Краката ми се намокриха. Каква прекрасна гора. Време е за чай.
Вдигна семето и заби острия му край в пясъка. И запраши нанякъде по брега.
— Ама той как го направи? — не можеше да се успокои Архиканцлерът. — По-смахнат е от невестулка! Е, разбира се, и много способен Ковчежник.
— Дали пък липсата на психическа устойчивост не подпомага телесното равновесие? — уморено промълви Пондър.
— Мислиш ли?
— Ами не, сър. Поддържах разговора.
Пондър си разтриваше краката и броеше на ум. Бе се обзаложил със себе си.
— Тук намира ли се нещо за ядене? — попита Професорът по неопределени изследвания.
— Четири — смънка доволният Пондър.
— Моля?
— Само си броях нещо. Колкото до яденето… Трябва да има раци и риби в морето, но земята изглежда съвсем безплодна.
Така си беше. Червеникавият пясък се простираше под сивкавия дъжд чак до далечни синкави планини. Единственото зелено петно беше лицето на Декана и… внезапно избуялите клонки от семето за сърф, което Ковчежникът заби в пясъка. Отвориха се листенца, мънички цветчета разцъфтяха с пукот.
— Е, поне ще имаме още един кораб — зарадва се Старшият наставник.
— Съмнявам се — поклати глава Пондър. — Онзи бог не разбираше много от размножение.
Набъбващият плод наистина нямаше особена прилика с плавателен съд.
— Вижте какво — подхвана Ридкъли, — ще бъде по-насърчаващо, ако сметнем положението си за неочакван скъпоценен шанс.
— И още как! — изръмжа Деканът и се надигна най-сетне. — Често ли му се открива на човек възможността да пукне от глад в гола пустош, и то хиляди години преди да се е родил! Трябва да се възползваме от шанса си докрай.
— Исках да кажа — внушително изрече Архиканцлерът, — че борбата със стихиите ще пробуди най-доброто в нас и ще ни сплоти в способен и безкомпромисен екип.
— Не може да няма нищо за ядене — мънкаше си Професорът и се озърташе. — Обикновено има.
— В края на краищата — продължаваше Ридкъли — всичко е по силите на хора като нас.
— Вярно си е — въздъхна Пондър. — О, богове, това е самата истина!
— А един магьосник поне винаги може да си стъкми огън…
Очите на Пондър се изцъклиха. С едно рязко движение се хвърли към Архиканцлера, но преди да го достигне, малкото огнено кълбо вече връхлиташе купчинка плавей. Пондър бе успял да просне Ридкъли на мокрия пясък, когато светът се превърна в едно оглушително „Бум!“.
Погледнаха предпазливо. На мястото на плавея димеше кратер.
— Е, много ти благодаря — изсумтя Деканът зад тях. — Вече съм приятно сух, а и никога не съм си харесвал веждите.
— Мощно тавмично поле, сър — напомни Пондър задъхан. — Нали ви казах!
Архиканцлерът си зяпаше ръцете.
— После щях да си запаля лулата… — прошепна отмалял. — Пък и кълбото беше едва десети калибър…
Деканът стана от пясъка и отръска опърлените косми от брадата си.
— Не знам дали да повярвам… — проточи замислено и протегна показалец към най-близкия камък.
— Сър, не мисля, че би трябвало…
По-голямата част от камъка отхвръкна на стотина крачки. Остатъкът засъска в нажежена локва.
— Може ли сега да опитам и аз? — потри ръце Старшият наставник.
— Сър, наистина смятам, че…
— О, страхотно! — одобри Деканът, когато следващият камък се пръсна на късчета.
— Стибънс, ти все пак беше прав! — установи Ридкъли. — Магическото поле тук е невероятно!
— Да, сър, но едва ли е благоразумно да се възползваме от това! — писна Пондър.
— Ние сме магьосници, младежо. В това се състои работата ни.
— О, не, сър! Работата ни се състои именно във въздържанието от използването на магии!
Архиканцлерът се позамисли.
— Изкопаема магия, сър! — припряно настоя Пондър. — Тъкмо с нея е сътворено това място! Можем да причиним неописуеми беди, ако не внимаваме!
— Добре, добре… Никой нищо да не прави засега! — заповяда Архиканцлерът. — Какво още щеше да казваш, господин Стибънс?