— Сър, доколкото виждам, мястото е недовършено. Няма животни и растения!
— Глупости! Преди малко претича една камила.
— Да, но тя дойде с нас. Дори раците и водораслите по брега ги довлича океанът. А къде са дърветата, храстите и тревите?
— Интересно — призна Ридкъли. — Голо е като бебешко дупе.
— Значи още се строи, сър. И онзи бог спомена същото.
— Хм, невероятно! Създават цял континент от нищото ли?
— Именно, сър.
— И вливат в света квинтилиони тавми?
— Проницателен сте, сър.
— Човек би казал, че малко мяза на чудо.
— Аз веднага бих се съгласил, сър.
— И невъобразимите количества магия си вършат работата, а?
— Изумително, сър.
— Значи ако липсва мъничко, никой няма да забележи?
— Не! Така не бива, сър! Ако си послужим с нея, сър, ние… все едно настъпваме мравките! Не е като да намерите стар жезъл в шкафа и да доизчерпите магията от него. Тук се сблъскваме със същинската първична енергия! Всяка наша постъпка може да породи ужасни последици.
Деканът го потупа по рамото.
— Драги ми Стибънс, ние обаче попаднахме на този пуст бряг. Какво предлагаш всъщност? Хилядолетия ни отдалечават от вкъщи. Да не искаш да седим и да чакаме, понеже оня Ринсуинд щял да се появи след не знам колко си векове?
— Декане… — колебливо се обади Старшият наставник.
— Какво има?
— Ти стоиш ли зад Стибънс или седиш на камъка?
Деканът се огледа внимателно.
— Проклятие! Пак тази темпорална неопределеност.
— Пак ли? — вдигна вежди Пондър.
— Имахме замалко такова местенце в аудитория 5Б — обясни Старшият наставник. — Абсолютна нелепост! Налагаше се да кашляме учтиво, преди да влезем, защото можехме да заварим вътре самите себе си. А и точно ти не би трябвало да се кокориш, млади човече. Излишъкът от магия изкривява всички физически зак…
Той изчезна, оставяйки след себе си купчина дрехи.
— Не му подейства веднага — подхвърли Ридкъли. — Помня как веднъж…
Гласът му внезапно изтъня. Пондър се обърна рязко към малкото хълмче от нагънат плат, увенчано с островърха шапка. Вдигна я много нерешително. Видя розово личице, обрамчено с къдрички.
— Да му!… — изписука Ридкъли. — Господине, на колко годинки съм сега?
— Ами… На около шест, сър.
А Пондър си опипваше схванатия гръб.
— Искам при мама! Ох… Аз ли го казах?
— Ъ-ъ… Да.
— Можеш да преодолееш ефекта, ако се съсредоточиш — тъничко обясняваше Архиканцлерът. — Той пренастройва темпор… Искам бонбонче!… Темпоралната жле… Искам вкъщи!… Превърта напред или назад часовника на тял… Искам си гърнето!… Не се тревожи, май му намерих цаката…
Хленчене и мрънкане накараха Пондър да огледа брега. И на мястото на другите старши магьосници имаше свлекли се дрехи. Той отмести шапката на Декана в момента, когато тихичко „блуп“ подсказа, че Муструм Ридкъли си е възвърнал всички преживени години.
— Стибънс, това ли е Деканът?
— Вероятно, сър. Ъ-ъ… Някои изобщо ги няма, сър!
Архиканцлерът не се стресна.
— Темпоралната жлеза се възпалява в поле с високо напрежение. Може да й е щукнало, че щом сега е хиляди години в миналото, значи те не са тук. Не се блещи тъй, ще се върнат, когато жлезите им се опомнят…
Пондър изведнъж се задъха.
— И… хър… този май е Лекторът… хър… Разбира се… хър… всички бебета си приличат…
Изпод шапката на Старшия наставник отново зазвуча жален плач.
— О, ще се върнат в предишния си вид, като огладнеят — вдигна рамене Ридкъли. — Ти си ни проблемът, момко. Тоест старче.
Пондър едва вдигна ръцете си пред лицето, за да ги погледне. Вените се надуваха под изтънялата кожа. Почти виждаше и костите си.
А около него дрехите внезапно се запълниха отново с магьосници.
— На колко… хър… години изглеждам? Като някой… хър… който не бива да започва… хър… дебели книги ли?
— Дори дълго изречение — весело уточни Архиканцлерът и го хвана да не падне. — А ти на колко се чувстваш?
— Аз… хър… трябва да съм… хър… на двайсет и четири — пъшкаше Пондър. — Ама се чувствам… хър… като човек на двайсет и четири… хър… върху който са стоварили още осемдесет…
— Не забравяй това! Темпоралната ти жлеза си знае на колко години си.
Пондър се мъчеше да не загуби нишката на мисълта си, но не беше лесно. Част от съзнанието му копнееше само за сладка дрямка.
— Ще го преодолееш — настояваше Архиканцлерът. — Трябва да проличи, че не се примиряваш. Важното е да не изпадаш в паника.
— Че аз вече съм паникьосан! — изгъргори Пондър. — Само дето става бавно! Защо ме налегна това ужасно усещане… хър… че все падам напред?