— Мняя!
После припадна.
— Не мога да проумея какво е сполетяло господин Библиотекаря — сподели госпожа Уитлоу с глас, от който Старшият наставник се разтресе дори в несвяст.
Кокосовият орех отвори очи. Май видя нещо твърде страшно, но това е нормалното изражение на малките орангутани, а и погледът му се спря първо на Декана.
— Ииик!
Ридкъли си прочисти гърлото.
— Поне е в собствената си форма. А вие, госпожо Уитлоу, как се чувствате?
— Мняя… — унесено нададе глас Старшият наставник.
— О, благодаря, превъзходно. Тази страна ми допада. Не знам дали е от плуването, но не съм била толкова бодра от години. И случайно се натъкнах на това мъничко човекоподобно същество.
— Пондър, би ли хвърлил Старшия наставник във водата? — помоли Ридкъли. — Само гледай да не е на дълбоко. И не се плаши, ако морето започне да се изпарява. — Той хвана любезно свободната ръка на икономката. — Госпожо Уитлоу, не бих искал да ви тревожа излишно, но според мен скоро ще се случи нещо, което ще бъде голямо сътресение за вас. Преди всичко — само не ме разбирайте накриво! — не бихте ли поразхлабила дрехите си? Поне мъничко…
И Ковчежникът преживя няколко промени във възрастта, както си бродеше тихо из мократа, но гола земя. Но за човек, способен да се превъплъщава часове наред във ваза с цветя, дразнителят беше едва забележим.
Огънят обаче привлече вниманието му. Горяха парчета плавей и солта оцветяваше пламъците в синьо.
Наблизо беше оставена торба от някакви животински кожи.
Влажната пръст до Ковчежника се размърда и изригна… едно дърво — с такава бързина, че капките дъжд се изпаряваха от неговите разтварящи се листа. Явлението изобщо не го учуди. Това поначало му се случваше рядко. Пък и никога не бе присъствал на израстването на дърво, нямаше представа за нормалната скорост.
Още няколко дървета почти избухнаха наоколо. Едно прибърза толкова, че за броени секунди измина целия път от фиданка до полуизгнил дънер.
Някак долавяше, че наблизо има и други хора. Нито ги виждаше, нито ги чуваше, обаче ги усещаше дори с костите си. Все пак Ковчежникът бе свикнал и с появата на хора, невидими за всички останали. Бе прекарал безброй приятни часове в беседи с исторически личности или със стените.
Иначе казано, той беше или най-подходящият, или най-нелепият (зависи от гледната точка) кандидат за среща лице в лице с божество.
Един старец излезе иззад скалата и почти стигна до огъня, преди да забележи магьосника.
Също като Ринсуинд и Ковчежникът нямаше място за расизъм в главата си. Като цвят на кожата черното беше истинско облекчение в сравнение с някои оттенъци, които бе виждал. Е, да, не бе зървал черен човек като този, който го зяпаше. Поне Ковчежникът смяташе, че го зяпа. Очите бяха хлътнали толкова надълбоко под челото, че нямаше как да е сигурен.
Добре възпитаният Ковчежник изрече приветливо:
— Ура, и розов храст ли има?
Старецът кимна озадачено. Отиде при мъртвото дърво и откъсна клон, чийто край пъхна в пламъците. После седна и се загледа, сякаш овъгляването на дървесината беше най-пленителната случка в света.
Ковчежникът пък се настани на един камък и зачака. Щом ще си играят на търпение, нужни са двама, нали?
Старецът начесто се озърташе към него. Неизменно виждаше усмивката на Ковчежника.
Накрая горящият клон беше издърпан от огъня. Старецът си взе кожената торба и тръгна между камъните. Ковчежникът го последва.
Тук имаше малък скален навес, който пазеше отвесната каменна повърхност от дъжда. Такава съблазън в Анкх-Морпорк щеше да е отдавна покрита дебело с толкова афиши, обяви и пошли драсканици, че дори да махнеш стената, натрупаните слоеве не падат.
Някой бе нарисувал дърво. Ковчежникът не си спомняше да е виждал по-простичка скица на дърво още откакто книжките му бяха почти само от картинки. Но и по някакъв особен начин рисунката не можеше да бъде по-правдоподобна. Беше толкова пестелива, защото личеше, че нещо извънредно сложно е свито и смалено. Сякаш някой бе започнал с привичните зелени облачета върху пръчка, после бе усъвършенствал неспирно образа, търсейки дребничките криволици в линията, които заявяват: „Дърво“. И тях бе свел до единствената линия, изричаща гръмко: „ДЪРВО“.
Вече се чуваше дори вятърът в клоните.
Старецът взе плосък камък с нещо бяло, намазано по него. Нарисува сплеснато V на стената и го замаза с кал.
Ковчежникът се разсмя, когато крилете изпърхаха от скалата и профучаха край него.
Отново усети чудатия процес. Вършеше се нещо дребно, от което произлизаше нещо грандиозно.
Седеше и гледаше. Спомняше си по-късно — когато беше в състояние да си спомня, — че е прекарал тук един от най-щастливите дни в живота си.