Ринсуинд вдигна глава. Шлем на страж се въртеше лекичко на земята.
Смая се, когато видя, че самите стражи още са наоколо и си лежат в разнообразни степени на безсъзнание… или поне имаха благоразумието да се преструват, че са в несвяст. Багажът се отличаваше с котешкото качество да губи интерес към онова, което не оказва съпротива дори след няколко пробни ритника.
Десетки обувки бяха осеяли улицата. Багажът куцукаше в кръг около тях.
Магьосникът въздъхна и стана.
— Я сваляй и останалите! Изобщо не ти отиват.
Багажът постоя неподвижно около секунда, после и другите обувки хвръкнаха към стената.
— Роклята също! Какво биха си помислили онези мили дами, ако те видят, че си я навлякъл?
Багажът се отърси от няколко разпрани парцала с пайети.
— Обърни се, искам да ти видя дръжките. Казах да се обърнеш! Направи го както трябва, моля те. Аха, знаех си… Обърни се още малко. Тези обици… Между другото никак не те разкрасяват. — Наведе се да огледа отблизо. — Охо, да не си ходил да ти пробиват и капака?
Багажът отстъпи. Излъчваше решимост да се раздели, ако е неизбежно, с обувките и роклята, но от обичката на капака си нямаше да се откаже без бой.
— Е… все едно. Дай ми чисто бельо, защото това, което нося, вече прилича на ламарина.
Капакът се отвори.
— Добре, сега ще… Това ли е моето бельо? Само като си представя, че може да ме положат в гроба с такива неща по мен… Моето бельо, моля! Отвътре е извезано името ми, макар да не помня защо някога ми е хрумнало, че има смисъл.
Капакът се затвори за миг и пак зейна.
— Благодаря ти.
Нямаше смисъл и да се чуди как ставаха тези трансформации, нито защо дрехите излизаха старателно изпрани и изгладени.
Стражите мъдро си оставаха в безсъзнание, но по стар навик Ринсуинд се скри зад купчина стари кашони, за да се преоблече. Би го сторил и на необитаем остров.
— Не забеляза ли нещо чудато в тази уличка? — обади се над кашоните. — Няма канавки, няма и водосточни тръби. Тук не са и чували за дъжд. Ей, ти нали все пак си Багажът, а не някое предрешено кенгуру? И защо ли питам? Богове, така е по-добре. Сега да вървим…
Багажът пак отвори капака си и една млада жена се вторачи в магьосника.
— А ти кой си?… Да бе, слепецът.
— Моля?!
— Извинявай, изтървах се… Дарлийн разправяше, че трябва да си сляп. Ще ми помогнеш ли да изляза?
Ринсуинд най-сетне схвана, че това е Нилет — третата от екипажа на Летиция и най-обикновената от дамите. Нейната външност не беше толкова… хм, крещяща.
Дарлийн например, когато той я зърна за последен път, държеше изящно един мъж за яката и стоварваше изискано юмрука си във физиономията му. Когато тя влизаше някъде, едва ли беше мислимо да остане незабелязана.
А в Нилет нямаше нищо… извънредно.
Момичето отръска малко прах от роклята си и въздъхна.
— Усетих, че пак ще се сбият, и се напъхах в Сандъчко.
— Сандъчко, а?
Багажът доби засрамен вид.
— Където и да отиде Дарлийн, рано или късно се започва — разговорчиво сподели Нилет. — Ще се втрещиш, ако я видиш как рита с тия токчета.
— Веднъж видях и ми стига. Не ми разказвай нищо повече. С какво да ти помогна? Само че да ти кажа веднага, че ние със Сандъчко — Ринсуинд подритна Багажа — смятахме да си тръгнем.
— Моля те, не го ритай, беше ни толкова полезен! — възкликна момичето.
— Нима?
Багажът се завъртя тромаво, за да не виждат те изражението на ключалката му.
— О, да! Ония миньори в Кангули щяха… да се държат още по-зле с Летиция, но Сандъчко се намеси.
— Тоест ги нагази, така ли?
— А ти отде знаеш?
— Ами Баг… Сандъчко, де, си е мой. Бяхме се загубили замалко.
Нилет се опита да си оправи прическата.
— На другите нищо им няма — оплака се тя, — само си сменят перуките. Бирата може и да става за шампоан, ама не докато е още в тенекето. — Момичето въздъхна отново. — Както и да е. Май вече трябва да си ходя вкъщи.
— А къде живееш?
— В Уорълосърфа. Към Ръба е. Айде пак бачкане във фабриката за огъване на банани. Дотук с шоубизнеса!
Тя се разплака и пльосна безсилно върху Багажа.
Магьосникът не посмя да я потупа по рамото. Ако Нилет приличаше по нрав на Дарлийн, би останал без ръка. Задоволи се с подчертано неагресивно утешително мънкане.
— Знам си, че нито пея, нито танцувам хубаво, ама Летиция и Дарлийн също не ги бива много. Дарлийн като подхване „Игривата кралица“, можеш да си нарежеш въздуха на филийки с гласа й. Не че не бяха мили с мене — побърза да каже момичето, любезно дори в мъката си, — ама май животът не е само да мятат бирени тенекета по тебе всяка вечер, пък накрая да те напъждат от града. Честно, тръгнах с тях, щото Нойлин не можа — разхълца се Нилет. — Горе-долу сме еднакви на ръст, а Летиция не намери друг навреме. Аз пък имах нужда от мангизите и тя разправяше, че нямало страшно, само хорицата да не виждали колко са ми малки ръцете…